На визитация в "Общинска болница" с д-р Йордан Иванов

Точно преди пандемията от covid-19 една общинска болница някъде на брега на Дунав и на ръба на българския Северозапад се бори за оцеляване в мъртвата хватка на абсурдни разпоредби и непонятни стандарти. В Северозапада по принцип оцеляването е обичайното състояние на хора и институции, поради което местните са го превърнали почти в изкуство.

Директорът  доктор Кирилов е наясно, че да спечели от лотарията е по-лесно, отколкото да опази болницата от желаещите да я осакатят и закрият. Въпреки това се бори от години да запази баланса, защото от това зависи да запази и мястото си в крайна сметка. Междувременно се опитва с никаквия бюджет да поддържа абсурдните стандарти, да поддържа мира в отделенията и да не се превръща в трън в очите нито на подчинените си, нито на шефовете си. Покрай всичко това, ако остане малко време и за малко личен живот, добре дошло. А междувременно наоколо кръжи цяло ято от журналисти и хищни проверяващи, готови да използват и най-малката грешка за своите си цели и амбиции. Един иска да напише сензационната си статия, която да разтърси системата, друг иска да се добере до министерски пост, трети иска просто да чуе Горан Брегович… И се налага директорът с всеки от тях да намери общ език, който да не включва насилие и ругатни или поне не твърде често.

Доктор Йордан Иванов, за чиито романи „Заблудите на психиатъра“ и „Денят на Северозапада“ вече сме говорили, отново е тук с една история колкото пародийна, толкова и реална, само за да ни покаже за пореден път, че може би най-голямата пародия често пъти е животът. Като лекар в една друга, съвсем реална болница – тази в град Лом, той определено знае как стоят нещата и на повърхността, и в дълбочина, когато става дума за здравеопазване по нашенски.

В новия си роман „Общинска болница“ той разказва за един не толкова отдавнашен, съвсем реален момент, точно преди пандемията от коронавируса, когато поради една или друга причина редица политици и други овластени персони внезапно бяха приели за своя кауза закриването на болнични отделения и цели болнични заведения под разни благовидни предлози. Разказва със сарказъм и смях, но от онзи смях, който използваме, за да си кажем най-сериозните неща.

Има един подуправител на Здравната каса, който тръпне от нетърпение да затвори най-добрата общинска болница на Северозапада, защото това би му отворило път към по-малките и съответно към добри отчетни резултати нагоре по веригата. Каква по-добра заявка за голямата политика от тази да кажеш, че си спестил пари на държавата?!... Има и един директор, който трябва да се справя с проблемите на болницата, но и със своите, като някои от последните са от доста деликатно естество. Не на последно място има и две медицински сестри, готови на всичко за мястото на „старша“, и един напорист млад журналист, на когото тепърва му предстои да разбере как стоят нещата със свободата на словото в България и има ли тя почва у нас.

Като зрители и читатели сме свикнали с медицинските истории, в които добре изглеждащи, безкрайно отдадени лекари тичат по блестящи от чистота коридори и подобно на супергерои се хвърлят в ежедневни битки за нечии живот. А на разположение имат най-модерна техника, всеотдайни колеги и началници, признателни пациенти... Но как в действителност протича ежедневната борба за съществуване в една провинциална болница? Как лекари, сестри и пациенти на родна територия водят своите битки – лични и професионални? Има ли изобщо някакви паралели между високобюджетните сериалите и реалността? И как понякога няколко антивоенни песни и една болнава баба могат да се превърнат в проблем, способен да затрие цяла болница…

За всичко това д-р Йордан Иванов отваря широко вратите на отделенията в една болница, в която може би всеки от нас е попадал в някакъв момент от живота си без да забелязва онези невидими течения и подводни камъни, които неизменно съпътстват живота.

Д-р Иванов е специалист по „уши, нос и гърло“ в болница „Св. Николай Чудотворец“ в родния си град Лом. От години той успешно съчетава работата си като лекар с писателската си дейност и зад гърба си вече има сборникът с разкази „Шизофреничката“, както и няколко романа. В своите истории той пренася читателя в българския Северозапад и го запознава с особеностите в характера на северозападния човек. Прави го с ирония, но не с подигравка, защото как, ако не със смях, би оцелял човек в това място!