Какво ще се случи, ако прочетем "Зелената тетрадка"

„Сгреших много, като купих тази тетрадка. Но сега е твърде късно за съжаление, щетите са нанесени.“

Това са първите думи, които Валерия Косати – една уморена италианска домакиня, съпруга и майка – записва в тетрадката, която купува в края на 1950 г. под напора на внезапен импулс. След тях животът ѝ вече никога няма да бъде същия.

Сюжетът на романа „Забранената тетрадка“ на писателката Алба де Сеспедес изглежда привидно прост и изчистен – една обикновена жена, отдадена на семейството си, защото цял живот е приучавана, че такава трябва да бъде, внезапно започва да осъзнава все по-нарастващото си недоволство от живота. А началото на това недоволство е положено от самата нея, когато започва да си води таен дневник. Виждайки се отстрани, Валерия с почуда и огромно притеснение осъзнава, че може би никога не е познавала себе си. Чувства се напълно изгубена, лишена от здравата опора, която си е въобразявала, че има. Може би защото принадлежи към едно поколение, случило се на предела между две епохи, между два цивилизационни модела.

Някъде там зад гърба ѝ е останало времето на аристократи и простосмъртни, на твърдо наложени семейни и обществени модели, на ясни разделителни линии между мъже и жени, деца и възрастни, правила за поведение и непоклатим морал. Там назад, но все още съвсем наблизо е моделът на родителите на Валерия, в който жената има своето място в орбитата около мъжа, железни правила за поведение, дълбоко вкоренени ценности, които да брани, отговорности и задължения. Пред нея пък е светът на дъщеря ѝ, в който двете световни войни завинаги са пренаредили много повече неща от държавни граници и политически системи. Пренаредили са умовете на хората, но като че ли най-вече на жените. Строго налаганото старо е безвъзвратно отхвърлено, бурно и решително обявено за нефункционално. Стабилността сякаш я няма, границите са размити, ценностите са подменени, моралът се мери с нови теглилки. А Валерия е все по-изгубена между онова, което е смятала за правилно, и другото, което я връхлита като новото нормално. Изгубена е между онова, което е мислела за единствена и чиста истина, и всички останали истина, които едва сега открива в собствените си деца, в съпруга си, в близки и познати.

И започва да си води таен дневник в опит да разбере себе си и другите. Но личният дневник се оказва много по-опасно занимание, отколкото Валерия е допускала, защото когато започнеш да записваш мислите си, губиш привилегията да ги забравиш някога. Когато видиш себе си отстрани, е твърде вероятно откритието да не ти хареса, да те ужаси и вбеси, да те уплаши до смърт. Да те остави объркана и ридаеща над телешкото печено, което приготвяш за вечеря. Но най-вече писането може да разкрие на всички, че грехът не ти е непознат. Че не си онази съвършена икона, чийто образ си градила цял живот. Валерия се оказва напълно непозната.

Прецизността, нюансите и вниманието, с които Алба де Сеспедес рисува вътрешния свят на своята героиня, са толкова точни, че още с първите страници на романа читателят започва да открива в нея себе си. И това не е случайно. Защото „Забранената тетрадка“ е история не просто за една жена, а за всички нас, с всичките наши слабости и склонности да грешим, с всичките ни противоречия и опитите да избягваме неудобните истини, със страховете и малките тайни, с ролите, които играем пред обществото и пред близките си. Проницателен, ярък и изпепеляващ, романът прилича на миниатюра, която разказва история, много по-голяма от нея самата. Едно зашеметяващо точно изследване на човешкото и в същото време доказателство за това колко увличащи и увлекателни могат да бъдат малките драми от нечие ежедневие.

Алба де Сеспедес е писателка от кубинско-италиански произход и отдаден борец против политическия режим в Италия по време на Втората световна война. През 30-те години на ХХ век работи като журналист за списанията „Piccolo“ и „Epoca“ и за вестник „La Stampa“. Първия си роман пише през 1935 г., а творчеството ѝ е силно повлияно от събитията от преди и след световната война. През същата година е хвърлена в затвора заради своята антифашистка дейност. През 1943 г. отново попада в там заради сътрудничеството ѝ с Radio Partigiana, благодарение на което е станала една от звездите на съпротивата под псевдонима Clorinda. След войната се установява в Париж, където и почива през 1997 г. на 86-годишна възраст.

Повтарящ се мотив в романите ѝ е този за жените, които започват да правят преценка на своите действия и ценности, а два от романите ѝ са забранени в Италия по време на Втората световна война. Въпреки че романите ѝ са бестселъри, тя и до днес остава една от силно и напълно незаслужено пренебрегваните от критиката италиански писателки.