Ватманът Стефан Здравков- за професията и за най-интересния пътник - мечката

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• Разговор със Стефан Здравков, който е работил като ватман

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Днес в "Думата имат старейшините" ви срещаме със Стефан Здравков. Той е от Софийско, голяма част от живота си прекарва в Мездра, там живее и в момента. Завършил е Софийския университет, специалност "Педагогика", за кратко е преподавал като учител, работил е като журналист, обича и да пише. Интересното е, че въпреки образованието си започва работа като ватман в София. В софийския обществен транспорт има над 15 г. стаж - от 1976 г. до 1993 г. 

"Трамваи и ватмани има единствено в София. Аз по това време бях що - годе известен журналист, но чувствах, че няма да успея да издам книга от Мездра и затова реших да отида в София. Тогава даваха дори софийско жителство, защото нямаше желаещи. Аз се чувствах в силите си до 40 г. възраст, защо да не отида да карам трамвай... Тогава по мое време повечето бяха ватманки жени, даже съм се шегувал - това е най-лесната професия, която може да има. Сядаш си на стола и работиш с лявата ръка, защото само там пускаш скоростите или набиваш спирачката..."

"Имаше един много интересен случай - някакъв гражданин решава да си сложи ръката на вратите, които се затварят, защото забелязал, че повечето ватмани са жени, хем някоя ще го вземе вкъщи и ще му плати, затова, че той си премазал ръката. Е имах същия такъв случай с Димитър Попов, той тогава беше съдия, след това стана премиер на България. Той само ми вдига ръка, стой момче ... Питам го - добре бе, човече, ти не видя ли, че на този трамвай не е жена ватманка...  Десетки такива случаи съм имал...", разказва Стефан и си спомня за случая с мечката:

 

"Да ви разкажа за най-хубавия си момент. Тя така е наречена и последната ми книга, "Мечка в трамвая". За мен си остава бележит този спомен, в който на Централна гара София като се развикаха пътниците - ей момче, ти къде гледаш бе, не видя ли, че се е качила мечка в трамвая... Помислих, че се шегуват. Аз съм на спирката, на светофара и наистина отивам на края - мечка в трамвая, до нея стои човека и аз го питам, какво прави в трамвая. И в това време мечката протяга муцуна към мен, аз разбира се малко внимавам... а човекът, мечкаринът ми казва: "Не бой се, синко, тя е преценила, че ти си най-добрия човек, който е видяло до сега и иска да ти целуне ръка"... Това е някъде, гладните 92-ра, 93-та година, когато започваше да се усеща нещо лошо. И човекът няма къде да си храни мечката, и идва в София, ще ходи тук и там, ще го уважат хората, ще му подхвърлят някое левче и той ще може да си храни мечката. Обаче се оказа точно обратното, това беше времето, в което аз минавам по улиците с трамвая и виждам хората излезли на опашка да търсят и да купуват хляб. Човекът вижда, че няма да успее в тази София, мушка се в трамвая и иска да слезе на Централна гара, да си се върне в родния край..." 

Стефан Здравков казва, че се познава и с Евгени Минчев, с когото са били колеги и приятели, издавали са свой вестник-  "Транспортна искра".