Мила Емилова – от Монтана до световната сцена

публикувано на 16.09.25 в 18:00 | Интервю

Фрагмент от ''Цветовете на деня''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Понякога в социалните мрежи се появяват лица и истории, които ни спират, карат ни да се заслушаме и да поискаме да знаем повече. Така открихме Мила Емилова – родена и израснала в Монтана. От малка музиката е неин спътник. Още на две години тананика песничките на госпожите в яслата, без да знае, че точно тези първи мелодии ще очертаят посоката ѝ. Родителите ѝ разбират, че това не е просто детска игра, а заложба, която си струва да бъде развита. Изкуството я съпътства още от най-ранните години – на три започва да пее, на четири танцува балет, на шест рисува, а на девет вече свири на пиано.

Може да се каже, че Мила буквално израства на сцената, а в тийнейджърските си години започва да печели признание и извън България. Участва в международни форуми в Румъния, Грузия, Сардиния, Македония и САЩ (Ню Йорк и Лас Вегас), като един от върховете в досегашния ѝ път е изявата ѝ на сцената на легендарната зала "Карнеги Хол" в Ню Йорк.

Образованието ѝ е също толкова последователно и целенасочено. Завършва природо-математическата гимназия в родния си град, както и пълен курс в Обединената Школа по изкуствата "Добри Христов". След гимназията заминава за София, където една година изучава модерни поп и R&B певчески техники. Именно тогава започва да пише авторска музика – задача, която се оказва предизвикателна, защото вече не става дума да пресъздава, а да създава. Нужно е да забрави правилата и нормите, които е учила дотогава, и да започне да се доверява на собствената си интуиция и усет.

Година по-късно е приета в музикален университет в Берлин – клон на британско висше училище, където в момента живее и изучава песнопис и композиция. Това звучи впечатляващо, но зад всяка дума стои конкретен труд – репетиции, съмнения, избори, преодолени трудности. Израствайки в малък град като Монтана, Мила среща предизвикателства по пътя си към музиката.

"Това, което усещах, беше, че по-скоро не намирах подобни души като мен. По-късно, вече на шест години, изразих желание да се запиша и на рисуване, и имаше много художници около мен. Но когато става въпрос за музиката, наистина нямаше хора на моята възраст, с които да мога да се свържа. Тогава имаше по-големи ученици, които продължаваха по-професионално, вече се подготвяха за кандидатстудентски изпити и академии, но на моята възраст нямаше. И сега, дори като по-пораснала, мога да видя, че по-малки деца, които сега са на 15–16 години, проявяват интерес и дори се събират в банди и групи, което ми е изключително приятно да видя. Но по моето време такива деца нямаше и се чувствах много самичка, нямаше с кого да се свържа по това отношение."

Да стигнеш от малък град до голям европейски център не е само география, а и вътрешно пътуване. Мила носи в себе си Монтана – хората, спомените, първите си уроци. И същевременно гради нов свят в Берлин, сред музиканти от различни страни, където всеки се бори да намери своя глас. Този път изисква смелост, защото не само сменяш града, но и се изправяш пред въпроса: "Кой съм аз като артист и какво искам да кажа със своята музика?"

"Реших да отида в Берлин, защото там има университет, към който се бях насочила. Първоначално този университет е клон на британски университет и аз исках да отида в Англия, но заради Брекзита цените се покачиха и нямаше тази възможност. Берлин като част от Германия и Европейския съюз е доста по-достъпен, но по отношение на сцена и развитие на индустрията не отстъпва на Лондон или дори на Америка. Затова отидох там и към момента това е едно изключително преживяване – да отидеш от малък град като Монтана, който можеш да обходиш за час и половина, до Берлин, където за същото време не можеш да минеш три спирки на метрото, беше изключителен културен шок.

Там бях сама и научих, че мога да разчитам на себе си, че не се страхувам и мога да се справя. Осъзнах също, че има хора, които искат да помогнат и да бъдат до теб, да се включат и да съдействат. Не всеки работи само за себе си, както често виждаме в България, където трябва да се пазиш, защото хората могат да бъдат себични. Там видях нещо различно – всички се опитват да си помагат и да колаборират."

На въпросите къде вижда границите на своите мечти и докъде иска да стигне в музиката, тя отговори:

"За мен няма граници в музиката. Аз изобщо не съм стигнала дори една крачка от своя път и просто се целя към звездите. Целя се към Грамите някой ден, към хитовете по класациите и искам да стигна докъдето мога. Не мисля, че има крайна точка – което е хубаво, защото няма да си кажа „аз постигнах всичко и мога да се откажа“. Винаги ще има следваща точка, към която мога да се стремя."

Историята на Мила е една от онези истории, които напомнят, че талантът е само началото. Нужно е и постоянство, и кураж да тръгнеш, дори когато не знаеш какво те чака. Тя показва, че не е важно колко голям е градът, от който идваш, а колко голямо е желанието ти да се развиваш. И когато човек има тази вътрешна сила да не се отказва, музиката – или мечтата му, каквато и да е тя – се превръща не просто в цел, а в начин да върви напред.