Търсите изход? Това е смехът.

Когато се казваш Грозьо Грозев и всички ти викат Грозния – колкото заради името, толкова и поради факта, че наистина не си измил зорите, – имаш два избора: да пораснеш смачкан до обезличаване комплексиран човечец, или да обърнеш негативите в позитиви по най-нахалния, но безотказно работещ начин – чрез хумор и демонстративен индивидуализъм, дори това да означава да скачаш от беля на беля и от каша в каша. Той животът си има грижата за такива като Грозьо и все в някакъв момент им праща по една Пухи, която хем да ги държи в правия път доколкото е възможно, хем да ги измъква от неприятностите, когато поизтърват въпросния път и нагазят в калта.

В романа си „Единственият изход е смехът“ Радослав Младенов с характерния си хаплив, даже леко отровен на моменти хумор, ни дава да разберем за пореден път, че при доказаната абсурдност на света, който ни се е паднало да обитаваме, единственото спасение от лудостта и депресията наистина е смехът. Още с първите редове баналността на ежедневието се превръща в сатира, която очарова и пристрастява.

Времената са бурни, разбира се, дори абсурдни. То в България други май не виреят. Грозьо обаче има късмета да се роди през 50-те години на ХХ век. Време всякакво, но не и лесно. Време безмилостно, та чак безумно. Самият Грозьо не започва живота си с ясна цел какво иска да прави. Започва го обаче с ясна мисъл, че не е пръв красавец, и се налага да компенсира този си недостатък с нещо друго, с което да впечатлява. Например с хумор, непукизъм и щипка егоизъм за разкош. Е, да, налага се и да опознава собствените си граници и къде точно те се пресичат с тези на обществото, което не винаги минава гладко, предимно за него, макар че и обществото не го понася добре на моменти.

Не му отнема много време да разбере, че няма никакво намерение да става хидроинженер и да строи язовирите от каскадата „Доспат-Въча“ в Западните Родопи например, каквото и да говорят родителите му. На родителите му им отнема малко повече. И че да пратиш новородения си брат в някогашния СССР, само защото много реве, може да ти докара значителни неприятности. Не по-големи обаче от тези, които ще си докараш, ако лъжеш дъщерята на началника на полка, в който отбиваш военната си служба, който пък началник неслучайно носи прякора Ванко Убиеца.

Понякога обаче темпото все пак сякаш излиза от ироничния ритъм и минава в почти драматичен режим. Така де, колко пък да е иронията във факта, че търчиш с пресен махмурлук из София в преследване на „паяк“, който току-що е вдигнал неправилно паркираната ти кола, докато в нея е тригодишният ти син? Или когато си напът да бъдеш убит от банда магистрални крадци заради един камион натоварен с нелегално пренасяна ракия. Ами когато с целия си акъл проникнеш незаконно в резиденцията на самия Тодор Живков, за да се оплакваш от роднините му?... В тези моменти читателят някак си започва да се чуди… „Все още ли се смеем или тоя път сме сериозни?“

Майсторството на Радослав Младенов е в умението му да показва, че смехът не бива и не може да е евтин. Не бива да замазва драмата, а просто да я направи по-поносима. Той е като оня приятел, който може да ти разказва за собственото си погребение така, че да се заливаш от смях. Може би защото отлично познава онова, за което пише – времето, нравите, институциите и техните глупости, малките пробойни, – и умее да го превръща в поредица от сюжетни капани за героите си.

Истинската сила на романа „Единственият изход е смехът“ е в това, че не те оставя просто да се забавляваш с нечии чужди гафове и неудачи. Докато четеш историята на Грозьо Грозев, неизбежно е да започнеш да разпознаваш някъде из нея и себе си. В малките компромиси, в самозалъгването, в големите надежди и стремежи, катастрофиращи в бетонната стена на реалността, в онази някак типично нашенска способност да се справяме как да е, само и само да оцелеем и да продължим.

Смехът на Радослав Младенов не е оръжие срещу системата, а може би единственото спасение от собствената ни безпомощност. Той е един от малцината автори, успяващи да поддържат баланс между народната смешка и интелигентната сатира. Може би точно затова след последната страница вече ти се иска, след като си се посмял, да вдигнеш тост за Грозьо и за всички, които все още вярват, че ако не можем да променим абсурда, можем поне да му се посмеем.