Докато го има и последния българин, БОЛКАТА не трябва да стихва! (снимки+видео от дрон)

"Така два свята, две епохи, тогава и сега- се срещнаха. Искаше ми се да се докоснем до онова време"- каза проф. Гаврилов.

След панихидата беше осветен и войнишкия паметник в центъра на селото, построен през 1933 година от местен жител, участник във войните, разказва кметът на Василовци Огнян Йорданов. След встъпването му в длъжност, на паметника е извършен частичен ремонт, поставено е и началото на традицията- на Архангелова задушница да се отдава почит на загиналите. Сега, заедно с проф. Гаврилов, отново са извършили частичен ремонт, подменили са и огромните корабни вериги, които са били монтирани на входа на градинката и впоследствие откраднати. 

Тези малки стъпки, които всеки трябва да направи, ще издигнат нацията ни до висотата на онези върхове от родното отечество, напоени с кръвта на дедите ни, затова се радвам, че във Василовци се получи едно спонтанно народно тържество- не скри удовлетворението си проф. Гаврилов, който ни връща в онези времена, когато за всички опазването на България е било кауза:

"От това село за десетина дена са загубили живота си 74 души. Затова и всеки в рода си има спомен за отговорност. Селото е будно откъм памет, защото това са били хора, откъснати от семействата си, тръгнали да освобождават брат си- роб, тръгнали са за каузата- България... Не е вярно, че Първата световна война е завоевателна и братоубийствена... Вярно е друго- след Балканската и Междусъюзническата война всички балкански народи- Гърция, Сърбия, Румъния, Черна гора, които са братя, се нахвърлиха като вълци върху снагата на България и се опитаха да я плячкосат, при това успешно- с протекцията на Великите сили. Защото докато България изнасяше основната тежест на Чаталджа и Одрин и се биеше срещу Турция, те завладяваха територия след територия и неспазвайки никакви постигнати договорености, останаха на тази територия и не пожелаха да дадат дължимото на България- това отвори Кутията на Пандора и роди злото, което и до ден днешен съществува. Тези земи, за които са се били нашите прадеди не са чужди, те са изконно български, международно признати от Цариградската мирна конференция 1856 година- тогава под протекцията на Великите сили Отоманската империя признава правата на малцинствата, признава, че от устието на Дунав до албанските планини и от предградията на Белград до предградията на Истанбул са изконни български земи... Тези български граници за били гарантирани от международните сили. И когато след Освободителната война, Санстефанския и Берлинския  договор България е разпарчетосана по най-жесток начин, когато гърците не са и мечтали да стигнат до Солун, а сърбите не са и мечтали да имат нещо на изток от Белград- точно тогава им се дава картбланш да ръфат снагата на България. И когато нашите прадеди са тръгнали на война, за тях това е била Отечествена война- не братоубийствена, грабителска и империалистическа... Как иначе можеш да накараш един народ с 5,5 милиона души население да даде над 900 хиляди души армия, които три години и половина в най-неизгодни условия в кръвопролитни боеве бранят бащиното огнище, как можеш да ги накараш да работят и да дават живота си за чужди интереси- напротив..."

Вярвам в Бог, във вечната му правда, вярвам в освобождението на поробените братя, вярвам във възкресението на Велика България! Амин! Този надпис стои на втория войнишки паметник във Василовци. С този завет преди 100 години василовчани са тръгвали да бранят българските земи и са останали завинаги там- на Чеган, при Червената стена, на Каймакчалан или при завоя на р. Черна. Ако 74 млади живота тогава са прекършени, то те са го направили с безумен героизъм, убеден е проф. Иван Гаврилов. За загиналите от Поломието си спомниха във Василовци преди седмица, но това е само щрих от героизма на Северозападна България:

"Ако един щрих от героизма на дедите ни се нарича Василовци, то цялата епопея на Първата световна война е създадена от много щрихи. Не се иска много- една панихида, една запалена свещ и една казана дума нищо не струват. Ако всяко село и всеки град упоменат тези хора, тяхната саможертва няма да бъде напразна... Това е и целта на днешните ни врагове- да потънем в забвение. Ако потънем в забвение, ако младите хора не изучават историята  на България, ще загубим идентичността си. Преди време прочетох нещо, което ме впечатли- поручик от 34-ти пехотен Троянски полк е написал как може да се съсипе една нация- с алчни чиновници, страхливи офицери и безбожни попове- казано е преди сто години, но и днес го изпитваме на гърба си."  

Не могат да потънат в забрава героите от Василовци и от околните села. Защото саможертвата им, готовността им да бранят Отечеството, както и ужасите на войната, предадени от първо лице, са намерили място в последната книга на Величка Каменова "Болката". Нейните разкази обаче са и за онази- тихата болка, болката в тила, болката на жените- вдовици, която никога няма да затихне:

"На тези героични български жени трябва да се направи паметник... Една жена ми разказваше, че когато мъжете са заминали на фронта, е бил мобилизиран и добитъка. И когато е трябвало да се засее, и една вдовица не е можела, двете със сестра си са се впрегнали в ярема на воловете- трогателно... Поклон на такива жени като Лозана, Димитричка, Неда, Елена, Палагия, Мария, Любица...и още... и още...Поклон, български жени!"

В книгата са поместени и няколко разказа на проф. Гаврилов, написани след посещението му на Дойранските позиции-Пантеонът на незнайния воин, Дойран, Съдбата на войника и Родовият герб . Преди месец родолюбивият българин бе на двата чутовни върха - Каймакчалан и Чеган и в с. Горничево в Гърция, където е погребан дядо Марчо и където от гробището е запазен само параклисът "Св. Архангел Михаил". И той е убеден, че болката не трябва да стихва: 

"Тази болка никога не трябва да стихва, докато го има и последния българин. Стихне ли болката, значи сме загубили себе си..."

Не трябва да стихва болката от ужасите на войната. Не трябва да бъдат забравяни героите, които са побеждавали, бранейки Отечеството. За техния героизъм е книгата "Болката". На корицата й е увековечен образа на дядо Марчо. Книгата съдържа исторически сведения- за бойния път и състава на 15-ти пехотен Ломски полк, 6-та Бдинска дивизия и Първа армия под командването на ген. лейтенант Климент Бояджиев, която през октомври-ноември разгромява сърбите окончателно в Ниш и Прищина, а после се прославя на Чеган, Червената стена, Каймакчалан, завоя на р. Черна. Включен е и богат снимков материал, публикации на изследователи на Първата световна война, спомени на наследници на загиналите, таблици, показващи числения състав и въоръжение на бойните дружини, копия на документи от Даржавен военен архив. Отпечатани са и спомени на авторката от детството, намерили място в книгата й "Спомени от моето детство". Поместени са и биографични бележки от Емилия Кожухарова -правнучка на полковник Стефан Илиев, загинал в последната си битка за превземане на Червената стена, повеждайки момчетата с думите: "Напред, момци, днес цяла България се обляга на нашите сили... Напред момци, Бог е с нас... с вас съм и аз, Вашият полкови командир, НАПРЕД!"

"Много ми се ще заплануваното във Василовци честване да протече така, както го сънувам", това ми каза преди панихидата проф. Гаврилов. И то се случи, но родолюбивият българин не спира дотук- сега погледът му е насочен към 26 март 2017 година, когато ще бъде отбелязана 100-годишнината от гибелта на полк. Стефан Илиев- "душата" на 15 пехотен Ломски полк, това ще е и поредният щрих от героичната история на Северозапада.

"Иска ми се паметната дата да бъде отбелязана подобаващо и в родния му Видин, и в Лом... Не само полк. Илиев, всички достойни българи го заслужават. И друго нещо ми се иска- младите да останат такива, каквито ги е съхранила като ген природата на българина, да не се предоверяват на празнословие и лъжегерои и най-важното- да обичат Отечеството си- в такъв случай ще го има."

Жълтица от националното съкровище- така е озаглавил предговора си към книгата "Болката" писателят Йото Пацов. Това е книга за болката от войната, книга за героизма на всички онези мъже от Поломието, пролели кръвта си за спасение на Родината. Книга, пропита със сълзите на войнишките вдовици. На всички тях признателните потомци посветиха панихидата във Василовци.

А пред василовчани Володя Стоянов изпя новата си авторска песен "ЧЕГАН-1916 г.", посветена на дядо Марко и загиналите на македонския фронт и написана по молба на проф. Иван Гаврилов. Той завеща на василовчани този химн и подари на Войводата икона на Исус Христос Пантократор, с посвещението "Да ти напомня за днешния ден...Бог да те благослови и да те води все напред!" 

В двора на църквата "Свети Георги" никой не криеше сълзите си след прочувственото изпълнение на Володя Стоянов. Не скри сълзите си професор Гаврилов- сълзи на признателност към героите, сълзи, минаващи през сърцето му- заради болката. Той не скри и една друга болка, че днес няма кой да възпитава у младите онзи боен дух, с който са се раждали прадедите ни. И онази мощ, която са показвали, когато са спасявали земите на Отечеството- с удар "на нож". И онзи героизъм, който е накарал дядо Марчо да изиграе последното си Дунавско хоро с куршумите- преди 100 години- там, на Чеган... 

Поклон!

.........

P.S. Професор Гаврилов ми разказа и две интересни случки, съпътствали тържествения момент във Василовци. Първо, когато виното в манерката е било опято и е подал по глътка за памет на жертвите, всеки е казал, че по-хубаво вино не е пил, защото от тези манерки са пили дедите ни, делили са и последната глътка вода, скърби и радости и всичко останало... Втората интересна случка- предната вечер, при представянето на книгата "Болката" в Лом, Володя Стоянов е искал да пусне песента си "Чеган 2016", но техниката е отказала трикратно. Тогава певецът казал: "Дядо Марчо не желае тази песен да се изпее там, иска да се изпее първо в неговото село."

"Така и стана... Тук, във Василовци, всички плакаха, всички я възприеха с душата си и тя е велика песен, защото попадна на точното място в точното време..."

Повече от две години Величка Каменова и близките й подбират материалите за книгата, която е отпечатана в издателство "Захарий Стоянов". В набора на ръкописите е помагал и малкият внук. Първоначалната идея на авторката за заглавие е била "Фронтът в тила", но синът й- проф.Гаврилов я убеждава, че е по-подходящо да се казва "Болката". И наистина, тази болка не трябва да стихва, за нея трябва да си спомняме, тя трябва да остане за поколенията- така ще останем българи. Защото, ако не можем да сме като тях- не трябва да сме никои! Затова и не случайно на последната страница на книгата е поместено стихотворението на Иван Вазов "Линее нашто поколение", написано през 1883 година. С удебелен шрифт е отпечатана строфата:

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло-
какво ще да му завещайш?

Звучи ли Ви актуално и днес?!?