Физическата немощ е по-малък проблем от духовната

Днес на литургията чухме евангелския разказ за това, как Господ Иисус Христос изцелил  болния човек, който много  години лежал край къпалнята. В тази къпалня веднъж в годината ставало чудо. Водата внезапно се раздвижвала, сякаш някаква невидима ръка разбърквала водата и първият, който влизал в нея се изцелявал от каквато болест боледувал.  Но този човек, поради своята немощ не могъл да влезе във водата пръв, защото не бил способен бързо да се придвижи. И това продължавало 38 години.

Преди всичко ни учудва необикновеното търпение на този човек. Десетки години той не загубил надежда. Възможно било отдавна да е изпаднал в отчаяние, но той съумял да преживее голяма част от живота си в очакване. И не се излъгал. Той бил изцелен от Христос.  Този човек бил болен от физическа разслабленост, ние пък сме болни от по-страшен недъг. Ние сме  разслаблени духовно. Не можем  нищо да направим с този паралич, който е сковал душите ни с каменно безчувствие, с безразличие, с униние, със завист, сластолюбие и много други грехове. Понякога ни се струва, че нищо няма да се получи. Ние много години ходим на църква, изповядваме се, причастяваме се, молим се, според степента на силите ни, стараем се да четем нещо душеполезно. Но в резултат какво се получава? Нищо... Ние си оставаме все същите, а понякога ставаме дори по-лоши. Първоначалната ревност по Бога отначало ни е давала сили, но със времето пресъхнала. Леност, сивота и каменно безразличие са започнали да проникват в душите ни. Отначало молитвата ни е съгрявала, давала сили, окрилявала, утешавала, умилявала, а сега… е нужно буквално да се повдигнем, хващайки се за косите, да се самопринуждаваме да почетем утренните и вечерните молитви.

При това мислите се разбягват в различни посоки, иска ни се по-скоро "да дочетем" и да полегнем или поне да поседим в креслото. Може би с ума си се възхищаваме от житията на светиите и подвижниците на благочестието, но все пак бихме предпочели през лятото да се излежаваме на хамак под нечия сянка, под палма на брега на морето и недалече да има хижа, и непременно с климатик, защото е горещо.  Египетските подвижници Антоний и Макарий не са имали климатик, затова са велики.  А ние сме "малки"… така не можем. А главното, честно казано, иска ни се покой, охолство, здраве и никой да не ни закача и досажда. Ето такива сме всъщност, ако трябва да бъдем откровени.  Ние не сме просто разслаблени, "разслаблеността" е това, което е идеал за нас, често недостижим, но много желан. Ние се каем ту за едно, ту за друго, а често за едно и също,  но в нашия живот и в нас, в крайна сметка, нищо не се променя. С времето започваме да разбираме, че едва ли някога ще променим нещо. Грижите могат да станат повече, болестите също, но по-добри няма да станем – това е вярно. И този факт не може да не плаши вярващия човек. А по-нататък какво? Или скърби ще ни връхлетят и ще ни направят по-възприемчиви към духовния живот, или ние трябва да се смирим до максимално възможния за нас предел. Защото в такова "разслаблено" състояние, надеждата може да бъде само една - на Божията милост към нас.

Ние не сме в състояние сами да се излечим, ние можем само да се борим или да се опитаме да се борим със себе си. Но само Бог може да даде изцеление от страстите и греха. За това не трябва да губим надежда в Бога. Разслабленият при "овчата къпалня" не загубил надежда и не бил посрамен в своето очакване. Остава ни също надеждата в Бога, Който "немощното лекува, и недостигащото изпълва". Амин.

В рубриката "Съвременна Библия" – в началото на седмицата чествахме Деня на труда. Определени хора презират труда и се превръщат в безделници или хитреци. Други пък го издигат като смисъл на живота си. Кои мислите, че са повече? Нито едните, нито другите! За съжаление, най-много са хората, които няма да се потрудят за най-важното – за спасението на душата си!

Слушайте ни всяка неделя сутрин след новините в 8:00 ч. и в ранното утро на понеделник от 01:00 ч. през нощта.