Богословът Полина Спирова: Вярата за нас е мироглед

В "Калейдодкоп" ни гостува Полина Спирова, една жена с корени от българския Северозапад. Тя е от град Брегово, обича родния си край, вярата е част от живота й и я съпътства от детството до днес. Главен асистент по богословие в Софийски университет. Занимава се с християнска просвета. Обаятелна и харизматична личност. 

Полина Спирова завършва Богословския факултет на Софийския университет, а днес работи в същия факултет и преподава "Християнска педагогика". Работи и като учител по вероучение за възрастни към столичния храм "Покров Богородичен". Повече от 20 години работи като редактор в църковен вестник "Синодално издателство". По-късно със съмишленици създават сайт "Двери на православието" . 

Родена е в София, на 30 май 1971 година, но на седмия ден след раждането е взета от баба си и докарана в Брегово, за да се гледа по възможно най-добрия начин - да диша бреговски въздух. Израства в Брегово, по-късно всички ваканции прекарва с брат си отново в Брегово, където цари атмосфера на любов, задружност, където се уважават и почитат семейните ценности. Обкръжени са от приятели, роднини, братовчеди, близки. Цялото село е едно голямо семейство. Когато самата Полина има свои деца - момче и момиче, тя продължава да води децата си в Брегово и да изживяват по особен начин чувството за заедност, за близост с роднините и приятелите в задушевна и приятна атмосфера. 

Учи в  руска гимназия в София и още като ученичка е привлечена незнайно как от Библията и религиозната тематика. Не се колебае, когато разбира, че в Богословския факултет ще приемат за първа година момичета. Решава да кандидатства и въпреки голямата конкуренция е приета. 

Днес Полина Спирова продължава да бъде част от Брегово, да се вълнува от неговото развитие. Тук си е, когато Брегово отбелязва своята 50- годишнина като град и подпомага виртуалния училищен музей със семейни снимки и спомени за живота на основателя на бреговското училище Йон Чолака, който се оказва неин прапрадядо.

"Наистина този уют на малкото населено място, в което хората се познават, срещат се на улицата и си говорят, това е за мен лично много приятно преживяване, това наистина е чудесно. Това донякъде го има и в кварталите на София, но не в такава степен. Мисля си, че това е нещо много естествено за човека, това желание да имаш връзка с другите хора..."

"Това, което не успяхме, ние богословите, е да убедим родителите, българското общество, че наистина този предмет е необходим от образователна и културна гледна точка. Изучаването на религия не означава, че ние ще правим децата религиозни. Участието в богослужението е въпрос на семейно възпитание, на личен избор. Нашите деца следва да познават християнската религия, какво е това, какво е нейното учение и смисъл, защо е променила света, защо на нейната основа е изградена европейската цивилизация. Това е една по-широка култура. И все още убеждаваме хората в това нещо. Ние не можем да разберем българската култура, история, литература без да познаваме християнството. В училището може да се научи за християнството като част от общото образование. А мястото на вероучението е по-скоро в неделните училища. Самото вероучение е свързано с участие в богослужението, в църковния живот, с молитвата..."

"Сега ако видите учебната програма по религия, малко или много тя разказва на учениците за религия, създава положително отношение към православната вяра, но дали децата ще отидат на църква, дали ще участват в богослужението, е въпрос на личен техен избор. Ние създаваме тази положителна нагласа и може би един ден тези деца ще потърсят църквата, вярата като част от тяхното духовно израстване и личностно усъвършенстване. Християнството помага на всеки човек да намери своето място в света. Тази вяра за нас е мироглед."

"Аз се опитвах да кажа на баба ми, че това не е вярно или че така не бива да се прави. Но не й въздействах, никакъв авторитет не бях за нея. Едно от нещата, с които не можехме да се преборим, е поменът за починалите на Великден. В църковната традиция Великден е най-големият православен празник, посветен на радостта от победата над смъртта. И тогава не се прави помен. В Брегово по някакви незнайни начини е решено, че това е времето, в което ние ще правим помен и за починали. И не можеше човек да се пребори с техните неща. Аз съм си го обяснявала това с епохата на комунизма, в което всякакво участие в църковния живот им е било забранено, било е преследвано с много голяма жестокост. Тази грижа за починалите явно комунистите са я приемали като нещо по-лично. И там се е укрила тази християнска вяра. И за тях, аз така си мисля, това беше някакво убежище и връзка с християнското минало. Има там един култ към починалите - да се ходи на гробища много пъти. Те по този начин са съхранили и запазили и преживявали своята християнска вяра през тези години."