Албена Кисьова: Най-важна е любовта, която даваме и получаваме от близките хора

Гостенката ми е родена във Видин, но от много години живее във Враца. Самата тя има късмета да израсне в сплотено и задружно семейство, в което цари разбирателство и любов. Има две сестри, всички са образовани  и успешно реализирани в живота. 

Омъжва се рано, след завършване на средното си образование. Справя се отлично в ролята си на съпруга, майка и домакиня, но никога не спира да мечтае и не се отказва от мечтата си - да учи, да се развива в професионално отношение. Докато работи, записва задочно педагогическия филиал на Великотърновския университет,  специалност "Начална и предучилищна педагогика" и успешно защитава дипломната си работа. След това се явява на конкурс в Областна администрация Враца, където работи като главен експерт по "Туризъм, образование, интеграция, демография и неправителствени организации".

Животът й отправя още едно предизвикателство, свързано с нейното здраве, което също преодолява. Преди 10 години на един профилактичен преглед лекарите установяват рак на гърдата. Така започва сагата за отстояване на здравето и прилагане на редица знания в борбата с рака. Днес има мечта - да издаде наръчник със съвети за жени, които имат рак на гърдата. Иска наръчникът да е безплатен и да го има в онкологичните отделения.  

Има двама сина, на 26 и на 29 години, има и внучка, която носи нейното име- Албена. 

"Когато човек има желание, винаги се намира начин, разбира се с подкрепата на семейството, с подкрепата на родителите и на съпруга ми, успях успешно да завърша. Това желание ми е давало целия стимул, с който съм преминала през всичките години на образование. Но не може само с желание, трябва и действие... Човек когато има желание, просто нещата се случват. 

Каква беше моята цел? Знаех, че искам да имам работа, исках да бъда нещо повече, исках да бъда пример за децата си, исках да бъда гордост за родителите си, исках по някакъв начин да се докажа на себе си. Това, което ме е водило напред, е да се опитам да променя мнението на хората от моето ежедневие за нас, ромите. Не може и не бива всички роми да бъдем слагани под общ знаменател и да робуваме на общоприетите негативни предразсъдъци. Това винаги ме е смачквало..."

"Сега си давам сметка, че съм създала практика, която е много успешна. Старая се да организирам разговори и срещи, мероприятия с ромски гимназисти, за да мога  да ги мотивирам да продължат своята степен на образование. И мисля, че успявам, защото например в квартал "Кулата" почти няма момиче, което да завърши средно образование и да не запише да следва в университет. Това е след дългогодишни усилия, много срещи, разговори със семейства, родители, ученици...Чувствам се полезна и доволна от това, което все още върша. Не спират да ме търсят, търсят ме родители с проблемни деца, търсят ме родители, чийто деца искат да учат в университета, помагам с насоки, съвети, документи... 

Тези млади хора след като завършат и тръгнат по своя път, не спират да ме търсят, щастлива съм, когато голяма част от тях ме канят на техните тържества, сватби, балове, кръщенета..."

"Ако обичате своите близки и ако искате да не ги наранявате, правете ежегодно профилактични прегледи, а колкото до мен - точно преди 10 години на един профилактичен преглед във Враца ми казаха, че има нещо, което не им харесва. И реших да отида в София, там се потвърди диагнозата. Така и не можах да кажа вкъщи: "Аз имам рак". Просто не можах., Това не се казва. Оперираха ме и докторът каза, че е злокачествено образованието. Светът се стовари върху мен... Бях на един семинар и там дамата ни научи как да приемаме нещата, които не можем да променим. С една цел - да намалим периода на нашето страдание... Първата ми загриженост беше за моите деца и моите близки. Въобще не се страхувах за себе си, а за децата си, родителите си, за семейството си. Всичко, което съм научила, успях да приложа. И затова искам да издам наръчник със съвети, който да е безплатен."

 

"Първо, много е важно да имаме умения да боравим с нашите мисли, да нареждаме в главата си мисли, от които ще се чувстваме добре. Затова аз сложих в главата си една основна мисъл: "Това е просто лош период от живота ми, който ще премине!"

Разбира се, и с помощта и подкрепата и обичта на близките ни хора...Емоционалният баланс има голям процент при лечението на онкоболните. Аз така или иначе ще мина тази една година лечение, но аз избирам дали да миня пътя с усмивка или със сълзи. И да не мрънкаме... Вярата също присъства. Всяка сутрин съм отваряла прозореца да благодаря на Бог за това, че съм жива, аз до днес благодаря. Много е важно да благодарим! 

Исках да направя нещо за жените, които в момента са в лечение, да направя нещо, с което да се почувстват подкрепени и че не са сами. Така както аз се почувствах в онзи период и така започнаха инициативите. Смятам, че Бог ме е оставил, за да бъда полезна на жените..."