Да си родител се учиш цял живот

"Първо дете ми е, още докато бях бременна, четох много книги, рових в интернет, слушах баби и майки... Откакто обаче дъщеря ми се роди, слушам най-вече себе си. Възпитавам я както аз чувствам нещата. Може и да греша, но е моят начин. Опитвам се да ползвам опита на моите родители, но синът ми е тийнейджър и е много различно и много по-трудно общуването с него от това, което е било някога. Старая се да проявявам търпение, да не го притискам. Наблюдавам го. Детето показва кое е най-подходящото за него. И пак не всеки път успявам... Бебето само показва какъв да бъде режимът му. Най-много ми помага майчинската интуиция", казаха в анкета видинчанки.

"Наблюдаваме се едни други и се стараем да се учим и от чуждите, и от собствените си грешки на родители. Всеки чужд опит е полезен- не защото ще повториш същото, а защото ти дава варианти и ти подсказва как да намериш твоето решение. Във възпитанието на моето дете се старая да разчитам повече на инстинкта си, отколкото на чужди съвети. И да, почти винаги пред мен са примерите на моето детство- ние сме две деца, но при нас с брат ми възпитанието беше коренно различно. Аз съм по-голямата. С първото дете страховете са много. Когато децата станат две, като че ли родителите вече нямат време за страхове и са по-освободени в решенията си", казва Валентина Вълчева. Тя е днешният коментатор по темата- майка на момченце и с второ дете на път.

"За да се изгради детето като самостоятелен човек, не трябва постоянно да го ограничаваш. Не че отвътре не ми идва постоянно да го пазя- да не се удари, да не настине, да не... Но се старая на себе си да казвам "не", признава Валя.

Естествени са страховете на майките за здравето, за безопасността, за самочувствието на детето. Всяка майка е убедена, че нейното безпокойство никога не е неуместно и в достатъчност.

Децата трябва да се научат да са мокри, да им е студено и да се справят с това, казва Джейн Уилиамс Зигфридсен в разказ за опита си в горски детски градини на Дания, станали особено популярни напоследък. Само който е правил кюфтета от кал в детството си, той може да разбере удоволствието от подобен подход в образованието. Авторката на статията попада в Дания преди 23 години с група студенти, които посвещават времето си на ранното предучилищно обучение. Джейн намира децата и възпитателите им в близката горичка. Децата, напълно необезпокоявани се катерят по дърветата, тичат на воля и дори дялат пръчки с ножове, при това със завидна увереност, доволни, щастливи и най-вече спокойни и уверени. Датският опит получава широко разпространение през последните 14 години в Австралия, Китай, Великобритания, САЩ, Южна Америка, Канада и Гърция.

"Моят внук в Германия /Тюбинген, Баденвюртенберг/ също посещаваше такава експериментална детска градина-Waldschule. Всеки ден обличаха децата в неопренови костюми и ги изкарваха в гората. Падаше голямо джапане и търкаляне в локвите. Много обичаше детската градина. Когато тръгна в първи клас, беше разочарован и заяви: "Ако ми е така скучно в училище, ще се върна в детската градина..." В резултат на трите години, прекарани във Waldschule, Мишо израсна много здраво и силно момче. Сега е една от спортните надежди на град Тюбинген", коментира във Фейсбук Сибила Гочева, дългогодишен преподавател по български език и литература във видинската английска гимназия."

"Да, аз също позволявам на моя син да прави кюфтета от кал. И да, правя го със свито сърце и със страх да не настине, но зная, че това е правилното решение. Ходим често на село, при баби и дядовци. Неговият татко го води край реката и често се връщат от там мокри и посинели от студ... Виждала съм деца, които се страхуват да не се изцапат, страхуват се от пеперуди например! Искам моят син да се чувства добре сред природата. Да е любопитен. Да иска да пипне, да види, да преживее. Говорим си с баща му как като порасне още малко ще отидат заедно на палатка, на пикник, за риба- на мъжки занимания сред природата", признава с усмивка Валя.

Детето расте и тръгва на детска градина и на училище. Психотерапевтът Мадлен Алгафари, в лекцията си "Родителските грешки през първите 7 години" казва: "Всички родители искат децата им да ги слушат безпрекословно. Но пълното послушание води до сериозни последствия в бъдеще. Послушното дете свиква да го ръководят и не проявява лична инициатива. Поведенческият модел, в който всичко се решава вместо него, се укрепва и по-късно не му позволява да взема решения самостоятелно." И съветва: Да оставяме на детето право на избор. Може би грешен, но негов собствен. Огромна грешка е, когато обичта на родителите зависи от поведението на детето. Такива деца се научават да бъдат удобни. Липсата на външен израз на недоволство при детето не означава, че то е доволно. Постоянното потискане на негативните емоции се отразява зле на функциите на имунната му система. И детето започва често да боледува. Самостоятелността, умението да отстояваш своето, вярата в собствените сили- всичко това става невъзможно без протест, конфликти и непослушание.

"Мисля, че е важно да науча детето си да казва "не", когато нещо не му харесва. Зная, че в детската градина и в училището не обичат да чуват от децата "не". И че това може да му създаде проблем- на него и на мен. Но не бих искала синът ми да расте с мисълта, че трябва винаги да бъде одобряван и харесван от всички. Аз имам проблем с това. И макар той да е още само на 3 годинки, искам да се учи да отстоява мнение. По детски- за неговите си неща- игра, храна, обличане. Защото не искам да се страхува да казва "не". Не искам, като се е случвало с мен, да прави всичко възможно да се хареса и да живее в тревожност", коментира Валентина Вълчева.

Всички знаем, че децата много обичат да играят. Децата имат много енергия. Те обичат да се смеят, да тичат, да скачат. Училището наказва детето за всяка проява на емоции, жизнерадост и любопитство. Дали училището може да вреди на възпитанието на децата? Ето какво показват паралелни социологически проучвания в различни страни на Европа: Детето учи ефективно, когато греши, а училището прави всичко, за да създаде у децата страх от грешките; В училищните тестове има само два отговора- правилен и грешен. А много задачи в действителност могат да бъдат решени по хиляди правилни начини...; Децата нямат време да мислят. В разцвета на философията учителят е давал задание на брега на река и е давал време за мислене. Учениците можели да спорят в продължение на няколко дни и да размишляват. Защото се е смятало, че само размишлявайки на тишина човек може да развива ума си; Днес училището убива един от вродените ни инстинкти- стремежа ни към откриване на знания, които искаме да развиваме.

Светът се развива стремително, информацията остарява бързо и става безполезна. Ценно е само умението да се самообучаваш, на което в училище не учат...

А какво мислят днешните тийнейджъри за възпитанието? Петя Генова си поговори с млади хора от Берковица, нейни ученици.

"Подбрани специално да са с различно поведение в час и междучасията- Любомира и Ива са от 11.Б клас и скоро ще навършат пълнолетие. Павел е осмокласник. Няма да ви разказвам за тях нищо, но те наистина са адски различни- когато обаче чуете анкетата ще видите една поразителна прилика в отговорите- дали се дължи на наложени от нас възрастните клишета, от желание да дадат "правилните" отговори или просто мислят наистина така, не се наемам да отговоря. Една анкета без подготовка и предварително известени въпроси", уточнява Петя Генова.

"Възпитание означава да се държим добре, да не нагрубяваме, да сме уважителни към другите. Доброто образование е част от възпитанието. Да имаме взаимно доверие с родителите и учителите. Да умеем да споделяме и да бъдем приятели. Училището е второто ни семейство. Да си възпитан означава да си учтив с хората- да не злобееш, да не се подиграваш, да си готов да помогнеш, да си добър човек. Да си възпитан означава да се съобразяваш, когато си сред непознати хора. Родителите трябва да са строги, за да научат децата си на добро. Важно за доброто възпитание е с кого общуваш", казват младежите.

А у дома? Ето четири въпроса, които трябва да задавате на детето си всеки ден- съвет на психолога, писател и майка Джейми Харингтън. Тя смята, че така родителите остават винаги отворена врата, в случай, че детето има нужда да сподели. И подчертава, че каквито и да са отговорите- кратки или обстойни, трябва да бъдат изслушани с внимание. Не правете заключения и не давайте оценки. Този ритуал е важен. С времето даже най-затвореното и потайно дете ще започне да споделя. Ето ги: Как мина денят ти? Как са приятелите ти? Какво хубаво ти се случи днес? Нуждаеш ли се от помощта ми?

Всички знаем колко е трудно понякога да поискаме помощ. И ако детето не е свикнало да получава помощ за дребни неща, то е малко вероятно да се обърне към вас за помощ в много по-сериозни ситуации. Затова започнете с малкото- помогнете му да почисти стаята си, да подготви уроците си, да разреши някаква нееднозначна ситуация. Не се страхувайте, че това ще го разглези- да му помагате за дребни неща не означава да правите всичко вместо него. И ако сте в лошо настроение или нямате време за него- откровено му обяснете това и още сега се уговорете да поговорите по-късно.

"При мен често последният въпрос не беше въпрос, а заявление: "Аз ще ти помогна". Сега, като родител, смятам, че не бива детето да свиква с това, че ти- като родител, ще оправяш всичките му грешки- ако той сбърка, мама ще оправи нещата, или татко. Най-добре би било да не се страхува да признае, че не се е справил и тогава сам да поиска помощ. Какъвто и да е проблемът. Дори да му се струва, че е нещо непоправимо и много страшно. Но и не бих искала да изпадне в другата крайност- да живее с мисълта, че щом поиска помощ, мама веднага ще скочи... Да, лесно е да се каже. Трудно е да го постигнеш", надгражда казаното Валя.

Руският психолог, професор в Московския държавен университет, учен и педагог, автор на множество статии, монографии и учебни помагала в областта на психологията- Юлия Гипенрейтер, майка на три деца, с внуци и правнуци, която усилено се занимава с практическа психология в областта на детските и семейните проблеми, съветва: "Човек става щастлив, когато различните части на неговата душа и разум се договарят. Не е необходимо да потискате никаква част от себе си, нито по отношение на децата, на съпрузите, на работата. Не "възпитавайте" детето! Да разбираш детето, значи да разбираш какво иска то, какво му е трудно, какво му е невъзможно, за какво мечтае и какво за него е най-важното. Често пъти децата изказват своите желания в резки форми: "не искам да спя", "искам сладолед", "искам да не отиваш на работа". Всички тези директни "искам"-"не искам" всъщност възпроизвеждат с различен знак родителските "трябва", които ние наричаме възпитание. Ние искаме и то трябва да спи и да яде навреме, а ние трябва да отидем на работа. А какво на него му трябва? Ще кажа, може би рязко и парадоксално, но ако искате да установите контакт с детето, престанете да го възпитавате. Не бъдете винаги прави".

И още съвети на Юлия Гипенрейтер: Не спирайте детето, нека върви накъдето иска; Не го плашете с жестокия свят; Не заменяйте реалния свят с модерни играчки; Когато ограничавате ползването на "електронните играчки", заменяйте с активности, в които детето ще получи онова, което технологиите не му дават. Подвижни занятия, реални действия с предмети, емоционално общуване с мама и татко- на това си струва да се обръща особено внимание. В социалните мрежи няма нито аромати, нито докосвания, нито интонации.

А когато детето боледува? Магията на майчините думи е най-силната магия в живота на детето. Магия, която лекува и вдъхновява- това споделя майка на дете с аутизъм. "Един психиатър ни разказа за експеримент, проведен някъде в Англия. Майките на болни деца всяка нощ провеждали прост ритуал. След като детенцето заспи, те изчаквали активната фаза на съня- след около 15 минути, и започвали да говорят на децата с прости думи, като почвали винаги с "Обичам те." Тези деца оздравявали много по-бързо в сравнение с други с подобни диагнози. Терапията е проста, безплатна и винаги осъществима. Минаха вече пет години, аз продължавам да нашепвам такива думи на моите момчета. Дани вече няма аутизъм. И аз съм сигурна, че моите нашепвания изиграха своята роля. Но има още нещо, което трябва да кажа- магията работи и в двете посоки! И майката, и децата получават нещо голямо и важно: усещане за близост, индивидуално внимание, любов."

"Когато моето дете боледува, съм до него. Окуражавам го, дори когато аз самата се страхувам. И да, докато заспива му говоря. Държим си ръцете. Защото близостта е израз на откровена любов", затваря темата Валентина Вълчева и ни предлага да прочетем един неин разказ. Ето го:

Един фантазьор на име Ачоооууу

Поредният незнаен ден. Откакто се сдобих с малкия, за мен все си е неделя. Или събота. И някак у мен все дреме едно гадно усещане, че утре ще се наложи да тичам на работа. В момента обаче съм се разположила на една пейка до детската площадка и придремвам блажено на припек. Като допълнителна екстра възприемам факта, че по изключение на площадката я няма обичайната сюрия хлапетии- врещящи, пищящи, ревящи, бърборещи и изобщо вдигащи шум до всички възможни небеса. Шумът, дето го вдига моето, си ми е повече от достатъчен. Разбира се, шумът е вкъщи- навън кротко си спим в количката и изобщо сме памучец. На мен обаче ми идва да ухапя някого, когато ми се усмихне: "Ле-ле, колко е кротък!..." Да, бе, да!

Само едно момченце се люлее на люлката под отегчения надзор на една баба. Бабата очевидно не е очарована от възможността да подиша малко чист въздух. Предполагам, че предпочита въздуха вкъщи, пред телевизора, с поредната турска сапунена боза. По някое време хлапето пропява:

-Бабо, ма, виж! Ако се залюлея достатъчно силно, може да скоча на покрива на блока!

-`Айде стига си фантазирАл!, срязва го бабата с физиономията на човек, който е откарал последните двайсетина години на строга диета от кисели краставички и лимонов сок. Така де. Ще ми фантазира пикльото! Откъде пък накъде?! Трябва да гледа сериозно на тоя скапан живот. Щото сега може и да е на шест-седем, ама то времето си лети- трябва да се ориентира към професия, сватба, деца, внуци… Фантазиите- за ония непрокопсаници, дето цял живот дивеят из Хималаите, скачат с парашути и прочие безсмислени занимания.

Малкият като че ли не забелязва опитите на grandmother да го вкара в релсите на живия живот, защото продължава да се опитва да пипне с крак покрива на блока отсреща, пък макар и само на ужким. Бабчето търпи още известно време- в края на краищата поверили са й внука, за да го разхожда и е длъжна да се съобразява с капризите му. Иначе с такъв кеф би го курдисала у дома, заедно да съчувстват на Ферхундето… Оглежда се наоколо за евентуални подходящи събеседници, ама нъцки. Мен дори не ме отчита като присъствие. По погледа й разбирам, че ме приравнява горе долу на умственото развитие на внука си. Явно има нюх, защото от раз ме преценява като безинтересна. С мен очевидно няма как да обмени лаф за последната серия на "Листопад", за най-актуалните рецепти за кьопоолу, за илачи и болежки, за живи и блаженопочивши общи познати и непознати… След още има-няма пет минути й втръсва и подвиква с оттренирано отегчение:

-Ачо, баба, `айде стига вися на тая люлка! `Айде да идем да купиме мляко!

От страна на малкия реакцията е като от надгробен камък- тоест никаква. Той е наясно, че бабата е в неизгодна позиция. Може би все пак не е чак такава фантазия, колкото се опитва да се изкара. На мен поне ми се струва, че е твърде навътре в реалното положение на нещата от живота. Бабата съвсем се вкисва.

-Ачоооууу!..., проточва едновременно с отчаяние и отегчение.

Ачоооууу обаче изобщо не се трогва от бабиното нещастие. Явно е решил да й прави напук и да й провали всички планове за деня, които не са съгласувани с неговите. А неговите очевидно са да замръкне на люлката. Подсмихвам се. Само така, Ачоооууу! Само така, дребен! Ферхундето или която там ревлива турска Пепеляшка си е наумила да зяпа, ще си мине и без нея днес. Идва ми да прескоча в пясъчника до люлката и да му стисна ръката. Само така, моето момче!

-`Айде, бе, Ачко! `Айде да идеме за мляко, бе!..., удря го на молба надзорничката. Тц! Няма да стане. Даже на мен ми става ясно, че Ачоооууу е решил днес да се инати и да не мръдне от люлката, докато не скочи на покрива на блока. Или поне докато бабата не капитулира или по-лошо, не получи нервен срив. Те това е мъж с характер!

Отклонявам вниманието си към някаква овца… така де… дето решава, че е твърде сложно да заобиколи 2,5 метра и минава направо през живия плет, дето миналата година хората от озеленяването най-накрая го посадиха покрай площадката. Ми така си е- два метра и половина са това, не е шега работа. Други такива забързани овце са направили цяла пътечка през тревата и плета. То да бяхме някоя бяла държава, нямаше да смеят даже да приближат до тревата, ама нали сме си "у дома", тук може. И после задължително ще оревем орталъка, че нямаме зеленина, че било грозно, мръсно и не знам си какво. Тук просто е така! За миг се чудя дали да не й дръпна едно изненадващо конско, но после се отказвам. Ами че тя е на възрастта на майка ми- би трябвало тя на мен да ми прави забележки, че газя тревата и тъпча храстчетата. Предполагам, че нейните деца и внуци са останалата част от стадото, проправило въпросната пътечка. И други като нея.

Връщам поглед върху двойката до мен. Нищо не се е променило, разбира се. Засега Ачоооууу води убедително във войната на инати срещу баба си. Браво! Стискам палци на хлапето. Поглеждам към моето в количката. То, милото, е само на четири месеца, но отсега си обещавам никога да не чуе от мен: "`айде стига си фантазирАл". Фантазирането ще го запази дете по-дълго време. Ще го направи човек, който няма да свърши живота си в някоя спарена кантора, с бирено коремче и инфаркт на трийсет и шест, недоволен от живота си, вкиснат като повечето хора, които срещам. Нека си фантазира, нека катери осемхилядници, нека преследва лъвове из саваните на Африка, да лети с ракети в космоса, да се гмурка до дъното на океани, да преследва торнада, да рисува, да пише, да танцува, да… Ами просто да преследва фантазиите си, вместо да ги убива още на детската площадка, за да се влачи с баба си до магазина за мляко. Само това искам за него! Нищо повече, нищо по-малко.