По това време в страната работеха и българи в различни сфери на живота- в хуманитарни мисии, военни наблюдатели, различни специалисти-всички те неочаквано бяха поставен в неприятна ситуация, след като напускането на Афганистан стана почти невъзможно.
Въпреки че по това време не е в Афганистан, страната е оставила дълбока диря в живота на родения във Видин известен журналист, издател и пътешественик Георги Милков. Днес той се връща в спомените си назад с една история, която звучи повече като от филм, отколкото като истина.
Събитията за които разказва са от времето, когато е изпратен като военен кореспондент в Афганистан.
"Давам си сметка, толкова години по-късно, че аз отидох в тази страна абсолютно неподготвен. Не знам дали за Афганистан човек може да бъде изцяло подготвен, по-скоро - не, но тогава това решение бе продиктувано от форсмажорни обстоятелства- знаем какво се случи на 11 септември и започналата след това война срещу талибаните, които укриваха тогава главния, според американците, виновник за тази трагедия- Осама бин Ладен, ръководител на Ал-Кайда.
Войната започна изненадващо и аз изненадващо трябваше да замина, за да отразявам тази война. Тогава на терен още нямаше чужди войски. Българският контингент дойде много по-късно...
Тръгнахме уж подготвени, но на терен се оказа точно обратното. Конкретен пример- смятахме, че можем да си зареждаме сателитния телефон на ток, а то се оказа, че там електричество няма. Т.е., не си бяхме взели слънчеви батерии, както това бяха направили едни по-стари и опитни военни кореспонденти, знаейки какъв терен ги очаква в Афганистан...
Тогава това за нас беше по-скоро един младежки устрем да влезем на територията на Афганистан, да се придвижим напред с армията на Северния съюз и да влезем в Кабул с нея. Ситуацията на терен обаче се оказа съвсем различна и интензивността на военните действия не бе такава, каквато ние си представяхме.
Ние влязохме в Афганистан през Таджикистан, минахме река Пяндж с един сал някъде на 15 срещу 16 октомври на 2001 година през нощта и оттам започнахме придвижването си на юг. Крайната ни цел беше да стигнем фронтовата линия, която беше край Кабул. Разликата между сега и тогава е, че тогава северната част на страната не бе в ръцете на талибаните. Така стигнахме до Баграм, който беше в ръцете на Северния алианс. Това беше и мястото, където по-късно американците направиха основната си военна база в Афганистан, но по онова време там се намираше старото военно летище...
Ние се придвижвахме в една територия, където в едно село подкрепяха талибаните, в другото пък подкрепяха Северния съюз и това беше и основната трудност- да се ориентираме къде и в какво положение се намираме, в зависимост от това на чия страна са местните.
Не успяхме да стигнем до Кабул, а само до предградията му, защото се оказа, че военните действия не продължаваха толкова интензивно, колкото на нас ни се искаше. Тази война се водеше по друга логика, а не по тази, която ние си представяхме. В един момент се оказа, че сме изчерпили всичките си налични финансови средства, а батериите на сателитните ни телефони бяха приключили. Тогава започнахме да търсим начин да се приберем в България, защото войната очевидно щеше да продължи по-дълго, отколкото ние си представяхме. Така попаднахме на едно място, където ситуацията на терен се бе променила и попаднахме на бандити, които видяха в нас възможност да спечелят бързи пари, макар че ние вече нямахме такива.
Така се озовахме затворени в мазето на една къща и трябваше да намерим пари, за да се откупим. Тези хора разбира се не спечелиха, защото от българи пари не могат да вземат... Междувременно нашето правителство се задейства, а това стана след като аз успях да се обадя в София с последната резка от последната батерия на сателитния ми телефон. Дори разговора приключи преждевременно и аз до последно не бях сигурен дали са разбрали къде точно и в каква ситуация се намираме. За нас единственото нещо, което можехме да правим, бе да седим в това мазе и да чакаме спасение.
Слава Богу, бяха чули и разбрали... Бяха алармирани МВнР, службите за сигурност и дори президента. Бе създаден кризисен щаб в МВнР и в цялата тази ситуация бе привлечен предишният посланик на Афганистан у нас и чрез неговия брат, който командваше разузнаването на Северния алианс. Той от своя страна беше изпратил група въоръжени хора, които влязоха в къщата и ни освободиха.
Общо взето, ние тогава не знаехме тези хора добри ли са или лоши, ще ни екзекутират ли или ще ни спасяват, но когато дойде един човек и на руски каза: Момчета, не се притеснявайте, ние сме приятели на вашето правителство, аз се почувствах изключително горд, че някъде, в някакъв афганистански тишлак моето правителство има приятели. Това определено повдигна националното ми самочувствие...
В мазето бяхме с още двама български колеги, имаше също руснаци, французи, поляци, германец и индиец. Тогава нещата не изглеждаха много весело, макар че ние се опитвахме да не падаме духом. Следващите събития обаче бяха по-голям повод за притеснения, понеже евакуацията ни от това място се оказа доста проблематична. Времето беше лошо, ние трябваше да излетим с един хеликоптер, който не можа да излети и едва не се разбихме... Така се оказа, че по-късните събития бяха по-рисковани отколкото нашия плен..."
Цялото интервю може да чуете в звуковия файл
Приятно слушане. Темите: През седмицата редица институции и много врачани почетоха 80-я рожден ден на един от ярките музикални дейци във Враца и региона - маестро Томислав Аспарухов . Неговият значим принос за културния живот във Врачанско е в развитието на хоровото изкуство. Ще разберем как във видинското село..
Неделята, в която се намираме днес е Четвърта на Великия пост , посветена на един отец на Църквата, който както тогава през своя земен живот, така и днес подклажда силата на вярата, надеждата и любовта в сърцата на хората в Христа Иисуса нашия Господ, а именно - свети Йоан Лествичник . "Духовната стълба на свети Иоан именно е способна..
Има един млад човек от Северозапада, за когото солта е не просто подправка в кулинарията, а нещо много повече - изразно средство в портретното изкуство, което създава. Денис Алиев е художник, но вместо с четка и бои, рисува с готварска сол. Талантливият творец е роден в Долни Дъбник, но живее и работи в София. Преди 10-ина години случайно..
Преди няколко години, фотографът и журналист Антонина Лозанова от Видин, с която сме ви срещали многократно, заедно с актьора Ивайло Петков, създават уникално и вдъхновяващо риалити предаване в YouTube, наречено „При рода на село“. Проектът им бе насочен към млади хора, които искат да се запознаят с българските традиции и обичаи, като..
Фондация "Подкрепа за реализация" се включи като съорганизатор в спортно събитие за хора със специални потребности, инициирано от Спортен клуб "Обединен спорт за всички". Проявата беше със съдействието на Община Видин. Домакин на срещата беше Профилираната природо-математическа гимназия "Екзарх Антим I", а като доброволци в събитието..
„Романът на една жена без качества“ на Ралица Николова е точно обратното на онова, което казва заглавието в опит да прикрие истинските качества и на самата авторка, и на нейната книга. Това всъщност е историята на една жена с много качества, в това число с огромно чувство за хумор и самоирония, съизмерими само с броя и размерите на дилемите и..
Реставрирането на мебели е, когато възстановяваме старото си обзавеждане до първоначалния му вид по функционалност или подновяваме финишните му покрития. Обновяването има различни техники, които изискват много устременост, търпение и внимание. Трябва да отбележим обаче, че не всички мебели подлежат на реновиране или реставриране..
Значителна облачност с дъжд