В Бориловец хората продължават да живеят задружно и в добро, и в лошо

"Тук преди ни беше много удобно, защото по късия път до града изминавахме 18 км, а сега през Бойника са 42 км", обясни кметският наместник на Бориловец, Неделчо Петров и допълва:

"Аз съм седми мандат кметски наместник тук и съм чувал много обещания, че пътят ще бъде ремонтиран. Не пътувайте през Периловец за Видин, защото това не е път, а гробище. Сега ако минете през Бойница за Бориловец е 50 минути, а през Периловец- два часа, въпреки, че е по-късата отсечка. Не мога да ви кажа защо така занемариха така този край. Имаше някакви проекти, уж всяка година проектират, а вече 27 години не виждам никакъв резултат...

Тук вече не останаха много хора. Доста тръгнаха към градовете да търсят препитание. В селото  останаха предимно възрастни хора, но и тях ги прибират децата им през есента, за да не са сами тук. Около 70% от жителите на Бориловец са в пенсионна възраст. Децата ни са 12, но лятно време се събират около 30, дошли при бабите си.

По време на пандемията нямахме заболели. Не сме имали и смъртен случай заради коронавируса. Лошото е, че хората вече са възрастни и си отиват заради болести. Миналата година до октомври ние не сме имали един смъртен случай. От октомври досега обаче вече 14 души починаха. Това са хора на възраст над 85 години, повечето от които със съпътстващи заболявания, а лекар тук нямаме. Това е другият ни основен проблем след лошата инфраструктура - липсата на медицинска грижа за тези хора...

Хубавото на Бориловец е, че жителите му са много задружни и се грижат един за друг. Ако някой днес няма какво да яде, винаги ще се намери някой да помогне. Човещината тук се е запазила и е най- голямото ни богатство. 

Задружни сме и в лошо, но и в добро. Празниците също винаги заедно отбелязваме. В селото хората са много набожни и всички спазват обичаите от едно време. Ето например, тук на 25 април след Великден, традицията е да се прави хоро за починалите. Това е за хората умрели без свещ, т.е. в тъмнина. В Бориловец празнуваме и новите, и старите празници.

Аз освен за Бориловец отговарям и за Шипикови колиби. Сега там е останало само едно възрастно семейство, а са били 56 човека през 1995 година. И двамата вече са възрастни - на по 86 години. Живеят си там и не искат да ходят никъде. Шипикови колиби е част от село Шипиково, което е останало в Сърбия, но жителите му са българи. Това е съдбата на общо 9 български села.  Сега това семейство, дето е останало горе, идва всеки петък да си взима хляб. През зимата, ако няма пъртина, обаждат се тук, аз взимам раницата с 10 хляба и им нося. Там те си имат животни- магаре, кози, овце - всичко, нужно за един селски имот. И не че не могат да тръгнат оттам, имат къде да отидат, но просто не искат. Това е родният им дом, това е животът, който познават.

Интересното за това село е, че в него нямат гробище, а когато някой умре, го погребват в двора на къщата му. Такава е традицията - във всеки двор има семейно гробище, където погребват починалите. Тъжна е картината, но това село не е било винаги такова. Навремето там имаше цех към Химическия комбинат във Видин за пластмасови изделия и интересното е, че хора от цялата околия работеха в него. Имаха също и начално училище, а църквата им е може би на 200 години и наскоро я ремонтираха с помощта на дарения...

Така живеем тук, но не се оплакваме. Селото е спокойно, а природата прекрасна. Кражби също няма, защото, който и да дойде тук, първото нещо, което прави е, да се запише в тетрадката в кметството. Като рече да си тръгне, пак там се подписва, ама след като аз съм проверил багажника на колата му. И така кражбите тук спряха.

Сега се надяваме да ни помогнат да ремонтираме и ние църквата си, защото и тя е много стара. И разбира се пътят, за да не се чувстваме така изолирани от света..."   

Какво разказаха жители на Бориловец за живота в селото, какви традиции са се съхранили от миналото и какви легенди се пазят, както и цялото интервю с кметския наместник Неделчо Петров чуйте в звуковия файл.