Коментар: Хайка за суджуци

В контекста на започналия политически сезон, белязан от два вида избори, отидох до две въображаеми населени места. Приликите с действителни лица и събития обаче не е случайна! Ето какво видях в селата Горно и Долно Изборно:

Председателят на ловната дружинка в село Горно Изборно се събуди още по тъмно. Днес беше голям ден – съселяните му щяха да избират представители в ЕП -  Европейски патрон. Това беше най-голямата организация на независими и не чак толкова независими ловци от цяла Европа. „Веднъж влезеш ли в нея, към теб потичат реки от ловни билети, безплатни хайки, десетки хиляди евро за заплати, пътни, сътрудници. Ех, че кеф!”, помисли си председателят, доволно се протегна под топлата завивка, и промърмори: „А като ми изтече мандатът ще ми намерят някое сладко местенце в евроловджийската администрация. Заслужил съм го! Колко еленско и глиганско изпратих до София, че и до Европата. С толкова месо какви банкети щяхме да си направим в дружинката?! Но, нейсе!”. Той с мъка се измъкна от леглото. Не му се искаше да излиза, но се облече набързо и чевръсто пое нагоре по прашната улица. „Изборният ден започна преди час, а улиците са пусти. Хм, явно трябва пак аз да свърша цялата работа”, каза си председателят и отиде до щаба на ловната дружинка за да организира последната и най-важна хайка за тази година. Хайката за избиратели.

Почти по същото време кметът на съседното село Долно Изборно излезе на площадката пред кметството и за шести път през последните два дни започна да брои суджуците. Бяха простряни като прясно изпрани дрехи на няколко опънати специално за целта въженца. „Такааа... значи общо са 115. 70 за големия шеф, 25 за оня некадърник в околийското, дето всеки ден ми звъни да пита дали вече са готови и 15 за мен. Айде ще дам и пет на селяните – все пак те отстреляха глигана и направиха сочните суджуци. От мен да мине и да ме споменават с добро след няколко месеца”, мислеше кметът и с нетърпение очакваше наближаващите избори. Сигурен беше в победата си, но все пак някъде дълбоко в него тлееше съмнението, че този път може и да не го изберат. „Изключено е!”, извика и махна с ръка, сякаш за да прогони тази мисъл. „Изключено е!”, повтори кметът: ”Колко пъти по време на мандата им ремонтирах основната улица?! Колко пъти оправях парка в центъра на селото?! Вярно, че в него само крави пасат, ама пак е по-добре, отколкото стадиона, в който ония малки вагабонти решиха на прясно направената настилка за 40 хиляди евро да си организират надбягвания с каруци... Колко пъти чистих дерето на реката?! И както си трябва – на няколко етапа, че да е качествено... А колко пъти ги черпих в кръчмата?!”, мислеше кметът. След това нежно погали единият от суджуците, леко по натисна с пръсти за да разбере дали вече е поизсъхнал. Въздъхна и влезе в кметството.

Докато председателят обикаляше от къща на къща в хайка за още сънените избиратели, а кметът се обмисляше дали въобще да дава суджуци на селяните, повечето жители на Горно и Долно Изборно лежаха на топло до печките, чешеха се по темето и се чудеха дали да не впрегнат каруците и веднъж за винаги да се махнат от двете запустели села. Границата беше на по-малко от километър, но се беше спуснал страшен студ, имаше и виелица. „Дървата така приятно пращят”, мислиха си хората от Горно и Долно Изборно и се преместиха по-близо до печките.