Щом имаме очи да видим един люлеещ се цвят, значи има смисъл да останем на този свят

Владислав Христов е първият българин, носител на хайку наградата “Basho-an”. Организатор на конкурса е Музеят на Башо в Токио.В третото му издание са участвали 1573 души от 44 държави. Неговото хайку е избрано от професор Кай Хасегава от Токийския университет.

тих ветрец

поклаща се лешников цвят

нашия свят още го има

Речниците казват, че Ха̀йку (на японски: 俳句) или хо̀кку (発句) е литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия, навлязъл през 60-те години на ХІХ век и в повечето западни национални поезии.

Хайку е най-късата поетична форма в световната литература. Въпреки че се състои само от три реда, съдържащи съответно 5 – 7 – 5 срички, то може да изрази и дълбоко чувство, и проблясък на интуицията. В хайку няма символи. То отразява живота в неговото свободно движение. Притежава чистотата, завършеността и дори празнотата на една музикална нота. Занимавайки се с простичките, привидно незначителни неща от ежедневието – падащо листо, сняг, муха – хайку ни насочва към дълбочинно възприемане живота на нещата.

Владислав Христов (1976, Шумен) работи като журналист и фотограф. Носител е на много отличия от конкурси за поезия, кратка проза и хайку. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Негови книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби” (поезия, 2019).Последната му книга е „Писма до Лазар” (художник Капка Кънева, Ерго, 2019 г.)

Светлана Вълкова разговаря с автора в ефира на „Гравитация нула“ – предаването на Радио Варна за култура:

Откога започна да се занимаваш с хайку?

Някъде преди 15 години започнах да се опитвам да пиша хайку. В началото, естествено, трудно ми се получаваше да имам сполучливи попадения, но имах добри учители в лицето на Петър Чухов и покойната вече Мая Любенова. И така, малко по малко започнах да публикувам мои текстове в международни издания, започнаха да ги харесват и самият аз придобих повече самочувствие. Осъществих контакт с други пишещи от цял свят, това е една общност, може би в момента милиони хора пишат хайку, но истинските майстори са все така малко. Наглед хайку е лесно, защото е тристишие, всеки си казва „а, и аз мога да го напиша“, но това е много трудно – колкото по-кратка е литературната форма, толкова по-трудно се овладява: с малко думи трябва да кажеш много. Хайку е такъв жанр, че повечето работа е за читателя. Ти даваш само кода, читателят разбира промисъла, ако може да го разбере, т.е. ако е стигнал дотам.

Наистина ли този, който притежава т.нар. „източно“ светоусещане по-сполучливо пише хайку? Хората, родени на Изток, по-лесно ли се справят с тази форма?

Мисля, че хайку няма родина. В коментарите на проф. Хасегава, който е номинирал моето хайку за тази награда, се казва, че в последните години той наблюдава бум на балкански автори, които пишат на световно равнище. За сметка на това самите японски автори започват да пишат все по-несполучливо. Това явно е световен процес в този жанр и идва да покаже, че за хайку са нужни сетива, а човешките сетива нямат родина. Имаш ли очите за хайку, ти можеш да го пишеш навсякъде. Мен хайку ме е заварвало на всевъзможни места и то с това е интересно, че е част от ежедневието на човека, дава по-голям смисъл на наглед дребните неща, които всъщност не са много дребни, а ни дават големия код за същината на живота.  

Кое хайку е добро според теб?

При хайку не съществува добро и лошо. Според мен е като мишена, на която или има само десятка, или няма нищо. Тоест ударният ефект при хайку е толкова силен, че несполучливите ясно се виждат, както и сполучливите. И пред сполучливите никой нищо не може да каже, а другите са явен провал. Което не е лошо, защото все пак хайку е път, не е някакво състезание кой по-добре ще пише. Например в съвременната поезия много хора се състезават, а пред хайку всички са равни и най-големият учител е дете в тази сфера.

Но писането и възприемането на хайку изисква определена чувствителност. Има ли читатели за тази форма у нас?

Интересът към хайку през последните 10 години не само се повиши, но и все повече български автори започнаха да получават награди, да бъдат публикувани в световни издания. Това показва, че и културата на четене се е повишила, защото за да бъдеш човек, пишещ хайку, трябва първо да си добър читател. А абсолютно всеки е започнал от четене. И затова когато разбереш, че можеш да разчиташ хайку, че можеш да правиш разлика къде има добро случване и къде няма, това е първата гаранция, че можеш да посегнеш да пишеш.

Срещат ли се човекът и природата в хайку? Или човекът е на заден план?

Човекът, за разлика от т.нар.“западна поезия“, където той е епицентърът, тук, както в повечето източни изкуства, е изтеглен настрани. Чрез природата той показва какво се случва с него. Това мое хайку, което беше наградено, съдържа точно тази формула: човек е наблюдател, а не тупащ се по гърдите и епицентър на света. Хайку възпитава към една смиреност, а не към егоцентризъм. Това в днешно време действа много добре на съвременния човек, ако успее да преодолее егото си.

Кога написа това хайку?

Писах го миналата пролет, в епицентъра на локдауна. То е за всичко, което се случва на тази планета - миналата година и за съжаление и тази. Ние сме поставени в ситуация да реагираме така, че човешкият род да не пострада в голяма степен. Но наблюдавайки природата, може да забележим и обратната връзка: щом все още имаме очи да видим един люлеещ се цвят, значи има и смисъл да останем на този свят...  

/...../

Бил ли си в Япония?

Не, не съм бил, но много ми се иска да отида. Пътуванията станаха почти невъзможни, но се надявам, че един ден всичко това ще е само лош сън, ще може да пътуваме свободно и аз ще отида да видя този музей, който ме награди с това високо отличие, да видя и къде е живял най-големият майстор на хайку – в една малка колибка, по аскетски. Надявам се всичко това да отмине и всеки да може да отиде там, където иска.

Цялото интервю с Владислав Христов може да чуете в звуковия файл.