Александра Железова: Няма смисъл да се притесняваме за нещо, което не можем да контролираме

След първоначалния шок, че ще живеем месеци наред в ограничения,че трябва да преориентираме част от живота си в друга посока и дори да намалим темпото, много хора решиха да използват времето, което им се освободи, за да реализират отдавна отлагани проекти или да започнат нови. Единадесетокласничката от Средното училище за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски“ във Варна Александра Железова, създава фотокнига за живота ни в изолация. Идеята идва от учителят по философия в училището Александър Иванов.

Споделете с няколко думи – от къде е идеята за фотокнигата „Нашият живот в изолация”?

Идеята се роди в часовете ни по Социална психология, което е модул на Философията. Това е мой профил в училище. Бях споделила на учителя ми, че фотографията ми е любимо хоби. И ми е много приятно да се занимавам с нея, и да се развивам в тази сфера. На него му хрумна тази идея да направим подобна фотокнига, която по някакъв начин да обхване тази човешка емоция, която всички усетихме през отминалата година и до някаква степен продължаваме, да изпитваме все още. И защото модулът се казва Социална психология, точно тип психологически анализ искаме да направим вече след като самата книга е готова. Да стане една цялост, която ще ни представя по някакъв начин и ще ни запомни. Ще ни помогне да запомним годината, която всички минахме лесно или трудно и точно това е причината да се направи тази книга с фотографии.

В тази фотокнига социалната изолация ли интерпретирате?

Социалната изолация, емоцията, която тя причини на хората, щастието, което трябваше много по-трудно от обикновено да намерим. Всеобщия страх и тъгата, които бяха настанали. Това се опитах да интерпретирам и по някакъв начин да интерпретирам, и да покажа надеждата, която въпреки всичко присъстваше, както винаги.

Как успяхте да увлечете и съучениците си?

Те ми помагаха по-скоро с това да ми помогнат със заснемането на снимките. Те бяха тези, които аз заснемах, идеите бяха маи, локациите също и те просто ми позволиха да използвам тяхната емоция и по някакъв начин да го осъществя, благодарение на тях. Те също много харесаха идеята. Както всички хора ние, обаче, сме малко по-емоционални в нашата възраст. Те много топло приеха идеята тази емоция да се запечата по подобен начин. Много мои приятели също имат слабост към фотографията. Така вместо да снимам непознати хора и вместо да се чудя как събирам мои познати, за да се чудим какво да правим, просто ги събирах един по един, за да е по-безопасно. Запознавах ги, снимахме, забавлявахме се, опитахме се да запечатаме нещо толкова, няма да го нарека травмиращо, но нещо тежко по по-лек начин. Да ни напомня, но и да не ни кара, да се сещаме за цялата ситуация с тъга, а с малко повече щастие и приятни емоции.

Този проект има две части. Първата е тази фотокнига.

Втората е все още в сферата на идеите. Фотонигата е вече реализирана и изцяло готова. Нашето училище организира конференция по предметите Литература, История и Философия. Моят преподавател ми предложи, т.к. вече имаме завършен продукт в лицето на тази книга да завършим това нещо, като го представим на конференция и да я подкрепим с няколко страници социален психологически анализ на ситуацията, на хората, на това през, което сме преминали. По някакъв начин да се завърши, да се подкрепи с думи, изследвания, може би ще направим анкети за това как са се чувствали хората. Това все още се обмисля и правим план, който мислим да осъществим.

Събраните снимки в книгата са подкрепени и с думи, нали?

Словото, самото, се опитва да изкаже с думи това, което съм имала предвид със снимките. Иска да направя всичко по-силно на образно ниво, но за да бъде ясно за всеки, който вземе книгата, искахме да бъде подкрепено с дори малко, но смислени думи. Те са малко и са само на места. Не всички са мои. Някои са цитат. Има един момент, в който има цитат за строгите мерки, които се предприемаха периодично, но без да спират. За да могат хората да се докоснат по-добре до това, което съм имала предвид. Вложихме и малко текст, но, разбира се, оставихме и снимки, които да могат сами да бъдат интерпретирани и да бъдат разбирани по начина, по който всеки човек си ги усеща.

А Вие самата какво мислите за сегашната ситуация и как Ви се отразява тя?

Върху мен най-силно отражение имаха не толкова страха, защото аз и моето семейство положихме много усилия да не се поддаваме на страх и паника. Използвахме времето, което ни даде тази изолация за неща, полезни за нас. За мен повече се усети тежестта на електронното обучение и липсата на контакт с хора, отколкото страха от това, което се случва навън. Бях абсолютно наясно, че това нещо всички ще го минем, няма как да го избегнем. Както всички хора знаят, няма смисъл да се притесняваме за нещо, което не можем да контролираме. Това е нещо, което така или иначе се случи и мисля, че трябва да извлечем от него максимума, който можем.

Кога ще бъде конференцията, на която ще бъде представена фотокнигата „Нашият живот в изолация”?

Ще бъде в края на април. И ще бъде в електронна среда. 

Финалът на книгата е в слово: 

Фотокнигата е част от дейностите по международния проект „Да опознаем Европа“ в СУ за ХНИ „Константин Преславски“ - Варна. Тя е финансиран по програма „Еразъм +“, Ключова дейност 2, сектор "Училищно образование" (КА219), проекти само между училища.