Разказ между две граници

Мигрантската вълна към Европа изглежда е неизбежна. От началото на годината хиляди нелегални мигранти е заловила Гранична полиция при опити да преминат границите на България. Всекидневно има съобщения за заловени бежанци в различни точки на страната. Жителите на селата в близост до българо-турската граница са сред първите, които застават очи в очи с чужденците – всички те помнят и днес голямата сирийска вълна.

Преди няколко години през елховското село Голям Дервент преминаваха големите групи от мигранти. Иван Иванов е сред хората, които си спомнят тези дни. Тогава се е занимавал с дърводобив и редовно е срещал в гората млади момчета от чужди земи. Той си спомня:

"Одрани, разкъсани дрехите им, раниците им скъсани, дето са минавали през драките. Абе мъка, то и тяхното не е работа. Те от хубаво не бягат хората. Тука, вкъщи, са ми идвали, тук по нивата лежат. Те бъбрят, ама аз като не мога да зацепя и не можем да се разберем. Дадем водичка, хляб, ей тука стояха и се обаждам на граничните и те ги прибират."

Иван Иванов вече не се занимава с дърводобив, гледа овце и кози. Казва, че охраната по границата е доста засилена и тази година не е виждал мигранти. Но и не мисли да остава в Голям Дервент – не заради бежанците, няма работа в селото, вече няма и магазин. Останали са около 30 души, все възрастни. Два мандата кмет на селото е била Донка Георгиева. Покрай нейната къща са минавали групи от бежанци:

"Сутрин рано излизат оттука, и аз мисля, че са цигани, наредени по 5-6, пък аз защото знам турски и минават оттука и аз като ги видях, разбрах, че не са цигани, им викам елате тука, бе – гелем буре, гелем буре – и те дойдоха, прибрах ги. Имах крава тогава, сварих им мляко, с малки дечица идват, голи, боси, горе имам беседка, там ги натрупах всичките. Един път дойдоха 37 души.

Настоящият кметски наместник на Голям Дервент - Иван Франсъзов, някога е служил като граничар в Малко Търново. Води ни до старата граница в края на селото. Там има и изоставена застава:

"До 2000 година тук имаше войници, които обслужваха с наряди границата. Изпълняваха този участък на границата между Малко Търново до Лесово, това е граничния район тук. Тогава бяха така на застави, на участъци, които се обслужваха. След 2000-та година като станаха професионални войници, заставата вече е празна. Западнала е, защото не се поддържа и няма кой да се помещава в нея", казва Франсъзов.

Заставата е празна през повечето време, но вътре откриваме следи, че скоро е имало посетители. Това място, както и изоставените къщи в селото, които вече са повече от обитаваните, се използват от бежанците за нощувка.

Смесени са чувствата на местните жители. Някои се притесняват от мигрантите, други обаче им съчувстват, защото са виждали страданието им. Иван Франсъзов разказва:

"Имаме едни дървари от котелския край. Казват, че те са видели в една група от 15-20 души е имало, и човек в инвалидна количка. И той е преминал по някакъв начин с инвалидната количка и човека ми вика: Направо ми дожаля за тях."

В село Граничар – на по-малко от три километра от границата - са останали само двама постоянни жители Пейчо и Радка Желязкови. Шегуват се, че са пазители на странджанското село. Тяхната къща е първата, като влезете в Граничар, и от двора виждат всичко. Не напускат дома си и през зимата, въпреки че имат възможност да останат и в града. Пейчо е бивш кмет, но и при неговото управление населението е било малобройно. Децата им са се преместили отдавна в чужбина. Двамата ще продължат да живеят в Граничар, докато 75-годишният Пейчо може да шофира. Живеят спокойно, бежанци не са виждали от години:

"Следя непрекъснато, никакъв човек не съм видял да влиза в селото. Преди 7-8 години имаше. Сега няма вече. Преди сирийци идваха, на групи, на тълпи. Сега грам човек не съм видял. Аз и не очаквам, защото сирийците имаха пари и идваха, защото то всичко става с пари. А пък тези ми се струват, че нямат пари и никой няма да дойде. Не представляват интерес за каналджиите."

По горските пътеки край селото се виждат следи от оставени дрехи и бутилки от минерална вода с надписи на турски език. Сред находките е запалка с надпис „Афганистан, моя любов“.

Село Граничар прилича повече на вилна зона. Пейчо и Радка Желязкови са сами през зимата, но лятото има някакво оживление. Надежда е от Бургас и идва само веднъж годишно. Тя казва за бежанците:

"Преди няколко години минаваха младежи като Вас, аз даже помислих да не сте от тях. Момчета, момичета, даже на едно момиче услужих с едни джапанки – ходеше боса, защото маратонките ѝ правеха пришки. Някои са им давали хляб, в къщи – необитавани, като тази, те си личат, влизали вътре да пренощуват. Наши хора са виждали опаковки на хляб, от Турция са си купували момчетата. Не са правили бели, но са минавали. Тази година много се приказва, че има натиск и когато дойдох разпитах, обаче хората абсолютно никого не са виждали. На ден - по един или два пъти, минава вертолет по границата. Засега е абсолютно спокойно."

В село Граничар нямат големи притеснения от бежанската вълна, но си заключват вратите. Преди 15 години, сериозна мигрантска вълна преминава през село Белеврен. Имигрантите са от Конго, Коста Рика и Афганистан, преди 7-8 години са главно сирийци. Границата спрямо Белеврен е близко, толкова близко, че чак се вижда от землището на селото – на 4-5 км е.

Къщата на бившата кметица Кера Пенева е до изоставено гранично поделение. Пустее над 20 години. 

"Сама живея от десет години и не ме притесняват бежанците. Дано няма такива хора, нали, терористи разни, ама те си вървят сигурно по тяхни си канали и дири", ни казва Пенева.

Селото няма магазин – такъв лукс вече няма как да бъде осигурен за колцината жители. Транспорт няма, поща също, общо взето цивилизацията вече е напуснала това място, с някои изключения:

"Камери си имам, телевизия имам, сателитна. Интернет, таблет си имам, лаптопа, ето и телефончето, обаче това е най-малкото телефонче, то има най-хубав обхват и с него ходя в джоба. Просто съм свикнала тук и тази свобода, този простор, тази природа, просто не искам да я сменя, обаче няма как. Аз съм най-младата в селото, има една баба 70-годишна и още един човек на 75, това сме, тримата постоянни. Тук до 2-3 години ще се обезлюди."

Иначе село Белеврен си има и параклис – посветен е на „Светата троица – Бог, Син и Светия дух“. Отварят го по празници.

Някога тук е било по-оживено, особено когато е имало и военни. Сега, обаче, само изоставените сгради напомнят за онова време. 

През 80-те години на миналия век Бръшлян в община Малко Търново е обявено за архитектурен резерват. То е най-автентичното сред всички села в Странджа. Тук има специфична атмосфера, благодарение на съхранената типична архитектура.

Сийка Янкова е сред малкото му постоянни жители. Покрай курортното селище има две екопътеки. Водят към местностите Двата Вриса и параклис Св. Пантелеймон. Преминават през гори с бук и габър. Според Сийка Янкова по тези пътеки продължават и до днес да се движат бежанци:

"Знаем, че около селото в гората се крият групи, но не е приятно, притеснително е. Аз допреди две години всекидневно ходих от селото до разклона, то е близо 2 км, и обратно. От няколко години вече, заради тези мигранти, спрях и само около селото обикалям, защото е малко страшно наистина, да не се натъкнеш на такива хора, не знаеш какви са, що са. Тези, които имат пчели и са малко по-навътре в гората, намират оставени раници, оставени дрехи, оставени консерви с изтекъл срок на годност, което означава, че са били тук наоколо, но в селото не сме имали случай скоро да влязат."

В село Бръшлян не са виждали бежанци отдавна. Но пък са чували, че има. На всички посетени от екипа на Радио Варна места по границата, чухме едно и също: от години хората не са виждали нелегални имигранти.

А какъв е изводът от пътуването ни до българо-турската граница? Срещнахме се с интересни и колоритни хора! Сърцата на повечето са открити за чуждото нещастие и страдание, готови са да споделят хляба и водата си с тези, повечето от които бягат от войната и от несигурността в родината си, търсейки подслон и нов живот в чужди страни. Ние не сме равнодушни.

Чуйте цялото предаване в звуковия файл: