Николай Табаков: Когато дните ми в писане са пълноценни, ракията вечер ми е по-сладка

Най-новият роман на писателя Николай Табаков “Синята гора” беше представен преди дни пред варненските читатели в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“.

За книгата проф. д.ф.н. Георги Каприев пише:„Както вероятно се досещате, романът на Николай Табаков „Синята гора“ няма нищо общо с дърводобива. Той разказва живота. Катери се по стръмнините на собствените ни вълнения, спуска се стремглаво в личните ни бездни, плува във водите на нашето въображение. Колоритният език е примамка, изкушение, вечен гид в тази (странна) страна на чудесата. Пред непредубедения читателски поглед се изправят горските дебри на уж невинното ни самочувствие, планинските върхове на нашата предрефлексивна увереност, че сме точно ние, че сме тук и сега. Разпознаваме себе си в героите, без колебание вземаме страна, неспокойно отричаме, размирно се съгласяваме, понякога плачем, повече се смеем. Пътеките на живота лъкатушат, предизвикват, често са стръмни, по-малко угодни. Какъв е смисълът, се питаме. А точно това ни поставя не само в автентичната ситуация на сериозно размишляващи човешки същества, но поставя пред нас онзи вечен, изконен, абсолютно личен и неотменим въпрос. Дали съм, дали да бъда. Или да не бъда. Въпросът е труден. Отговорът – ако го потърсите. Една разходка в гората.”

Ето какво разказа писателят в интервю на Светлана Вълкова в предаването за култура "Гравитация нула":

Ако оставим настрана фактите от Вашата творческа и житейска биография, кое е най-важното, което искате хората да знаят за Вас?

Хм, чудя се как да мине скромно цялата тази работа... Знаете ли, биографията на човека не се измерва с „роден, учил, завършил“ и т.н., по-скоро дали остава нещо, дали човек е открил себе си, дали работи това, което му доставя удоволствие, дали този свят със всичките му условности той е намерил начин да го промени. Струва ми се, че трудно се откриват тези неща, поне за мен беше трудно: кой съм аз?
Ние всяка вечер се прибираме от работа, сипваме си ракията – много приятно нещо, но тази приятност може да бъде променена. Ако този ден ми е бил пълен, ако съм си свършил работата, за която смятам, че съм роден,тази ракия ще ми е много по-сладка. Господ е раздал на всеки от нас таланти, различни качества, самото откриване на тези качества е доста трудно. Страхувам се, че не мога да посоча друг път за откриване на това чудо, освен това културно усилие, наречено „четене“. Мисля, че там трябва да намерим себе си, ако искаме да го живеем пълноценно този живот. Та и аз така открих, че мога да правя книги, т.е. мисля си, че мога, но поне на мен дните ми са пълноценни в тоя смисъл на по-сладката ракия, след писане.

Много ли четохте, преди да се решите да пишете?

Аз съм филолог, занимавам се с литература цял живот. Записах се късно да следвам точно със злата умисъл да науча всичко и да стана страхотен писател. След това години наред се занимавах с издателска дейност, което предполага да се познава материята. Ще кажа нещо важно в този смисъл: хората на изкуството не си дават много-много зор да прегледат културните пластове преди тях. Имам следния случай: приятел – художник беше минал с масло рамките на картината и ми се хвали как това е иновация: глупости на търкалета! Той просто не си е направил труда да проучи какво са правили хората, не е чел есето на Унамуно и така... Когато човек не полага тези усилия да проучи пластовете култура в неговата си област, той може и да улучи някой път, но по-скоро са нужни усилия, не става само с това: Господ е дал.
Трябва си работа по въпроса, за да се получи нещо накрая.

Ви сте доста продуктивен, имате доста издадени книги. Знам, че трудно се пише проза, особено пък роман, който е върха в  литературната йерархия. Как си избирате темите, какъв е процесът на създаване?

Като че ли става нещо, нещо идва и то не идва само. Идва някак си с работата. В нашия случай – писателския, човек трябва да поддържа оръдието си на труда наточено. Ако дойде нещо, човек да може да го вземе, да свърши работа. Някои му викат вдъхновение... Да, има такива моменти, понякога нощем, друг път сутрин се случва. Излизат четири-пет страници, които никакво литературно чудовище не може да пипне – нито редактор, нито коректор. Нищо, дори самият аз не мога да ги пипна. Нещо става тогава, някой друг говори. Но това, в прозата специално, са сравнително редки случаи. В поезията е по-различно. Прозата е работа и то тежка работа. Да, имам тринадесет книги, но паузите между две книги понякога са три-четири години. Т.е. всичко е много сериозно – седене и работа. Понякога се чудя защо? Всъщност навремето се чудех. Защо? Навън пеят славеи, хората са излезли, тръгнали са на плаж, а идиотът, самотният бегач на дълги разстояния седи пред компютъра и продължава да работи. Защо? Не е платено, не е достатъчно оценено в социалните отношения между хората. Не се ползва с добро име, прекалено много станаха „драскачите“, така че вече не е ясно кой е и кой не е. Защо седи един такъв човек да работи? Точно за това, с което започнахме. Заради личното удовлетворение вечер. През деня аз съм си свършил своята работа, това е.

Какво има в „Синята гора“? Ако цитираме леко хумористичното изказване на Георги Каприев: „Както вероятно се досещате, романът на Николай Табаков „Синята гора“ няма нищо общо с дърводобива“.

„Синята гора“ е метафора на една гора, в която, ако се вгледа човек внимателно, дърветата са хора, които вече не могат да говорят, които вече нямат слух, нямат око да видят, които са затиснати от условностите на този свят. В книгата се пита има ли излаз от това нещо, има ли излаз от ситуациите, които ни обкръжават ежедневно.  Ние казваме: моят автобус, моят часовник, моят умен телефон, моят компютър – и си въобразяваме, че казваме нещо. Докарали сме я до там, че ние сме техни. Съвременният човек е убеден, че не може без модерните устройства около себе си, от тях зависи животът му и така нататък и така нататък... Това може би е вярно при твърда убеденост, но давам един пример: слагаме един човек в средата на кръга, кръгът е направен от такива умни устройства, бъркаме вътре в центъра на кръга и изваждаме човека. Знаете ли какво остава от всичките тези умни устройства? Една кръгла нула. Те са направени за човека, той ги е направил за себе си, само че е забравил. А човекът е важният, човекът е нещото, което може, което има фундамента да стъпи, да излезе над ситуативността на света, да тръгне по-нагоре и да живее този свят със всичките му условности така, че не светът да променя него, а той да променя света. Важно е човекът да остане човек и да продължи да работи за смислеността на нещата.
(...)
В романа има и КОВИД, има и ваксина, която българи откриват в Бостън и загиват, защото я изпробват върху себе си. По-голямата част от действието се развива в София и на брега на Дунава – аз нямам книга, в която тази река да не се появява, защото тя е символ на вечността. Седи си човек на брега – реката преминава, седи си след 30 години, реката пак преминава – тя е същата, човекът не е същият.

И с морето е така...

Да, това е вечността. Ако човек застане на брега и се вслуша, той чува вечното движение, ЕКГ-то на природата. Ние сме убедени някакси, че вечността започва със смъртта, да, но има и друго нещо, което е антипод на смъртта, то се нарича живот. Той е също толкова вечен, колкото и смъртта. Как да останем да живеем, по кой начин – това е въпросът. Тленността ли е важна или духовността на човека? Ето тук са големите въпроси на човечеството. Не поредната пандемия, не поредната икономическа криза. Човекът, човекът, човекът... Съвременният човек не се различава по нищо от човека през шести век например, не се променя с модерните оръдия на труда. Смисълът е в човека. Тези въпроси светкат, проблясват в романа „Синята гора”. Мисля, че когато в една книга ги има големите екзистенциални въпроси: кой съм аз, защо отглеждам децата си, има ли господ, как се казва той – тогава това е литература, останалото е четиво.

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл.

Николай Табаков е роден през 1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Животът му преминава през Димитровград, Видин, Смолян, Враца и София. Сега прекарва дните си между столицата и едно родопско селце, където е горд притежател на къща. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е най-различни професии, но се налага като успешен издател на учебна литература с воденото от него издателство “Анубис”.

Николай Табаков е автор на книгите: "Да рисуваш по водата", разкази, 1991 г. (преведена и издадена на сръбски език  - "Crtati po vodi", издателство „SAGA" T.S.T., Белград, 2003 г.); "Изгубеното поколение", роман, 1994 г.; "Малката принцеса", роман за деца, 1998 г.; "Пинокио", роман, 2001 г.; "На всички местоимения", разкази, 2004 г.; "Романът Ес", роман, 2007 г.; "Няма да е все така", 2009 г. – роман (преведена и издадена на руски език – „Не всë тому быть", издателство „Нонпарель", Москва, 2012 г.), избрана за „Роман на годината" за 2009 г.; "Да", роман, 2011 г. (преведена и издадена на руски език – „Да", издателство „Пророг", 2014 г, на сръбски език – „Да", издателство „Klett", Белград, 2013 г. и на немски език – "Ia", издателство „Wellhofer / edition „Andiamo", Mannheim, 2013 г.);  "Византия", роман, 2013 г.; "Ветровете ни мраморни", роман, издаден през 2017 г. от издателство „Лексикон“; "Нула време", роман, издаден през 2019 г. и също удостоен с наградата на СБП „Роман на годината".

Още за Николай Табаков: http://nikolaitabakov-bg.net/