Даниел Вълчев за дебютния си роман "Неделният продавач на книги"

Голяма крачка напред, господин Вълчев. Знам че все още не употребявате понятието писател за себе си, но все пак това е роман, а както е казал Стендал: „Романът е едно огледало, с което вървиш по пътя и то отразява и калта в локвите и небесата, така че не можем да обвиняваме този, който го носи, в каквато и да е безнравственост“. Тази книга лично мен, признавам си, освен че я прочетох леко, като топонимия е близка на всеки варненец. Когато варненци я прочетат, ще си представят определени места. Освен това - това е топонимия на духа. За мен беше една машина на времето.

Знам, че много дълго отглеждахте този роман в себе си. Сигурно са били необходими много проучвания?

Аз гледам огледалото да го държа така, че калта много да не се отразява. Иска ми се все пак, както се пееше в една песен на Кирил Маричков „въпреки че сме създадени от кал, да не се ровичкаме само в калта".  В някаква степен, аз винаги съм вярвал, че човек сам избира в каква реалност да живее и в този смисъл може да я направи по-хубава. А що се отнася до това дали хората от Варна биха разпознали себе си -  безспорно да, тъй като действието се развива във Варна. Това все пак е моят град, това е градът, в който аз съм израсъл и по някакъв начин няма как да не се отразят някакви мои спомени, преживявания. Но тази книга не е за това. Тази история можеше да се случи навсякъде. Просто на мен Варна ми е по-близка от всеки друг град. Радвам се наистина, че повечето хора, които ми споделят, че са прочели книгата, казват, че тя се чете на един дъх. Аз така исках да се чете. На мен ми се струва, че доброто изкуство, добрата литература (без да се лаская, че аз принадлежа към тези области кой знае колко), доброто изкуство е това, което някак неусетно те кара да почувстваш нещо, да ти внуши нещо, а не с някаква голяма мъка.

Аз си спомням едно време като бях ученик, във Варненския театър имаше едно такова поколение режисьори, едни все измъчени постановки -  даваха Ромео и Жулиета на тъмна сцена (…)

Е, това е от времето на соца, когато тези преживявания бяха други.

Искахме да се покажем по-модерни, но по един измъчен начин. На мен ми се иска, винаги ми се е искало и такива книги и харесвам-  хем да се забавляваш, докато четеш, да ти е интересно, докато четеш и хем накрая да ти остави нещо, както казваше поетът Борис Христов „драскотина в паметта ти“. Ако това съм успял да постигна, значи книгата е успешна. Пък що се отнася до това, че има много различни науки - има малко математика, физика, аз наистина се готвих. Да речем - Теоремата на за непълнота на Гьодел или „Котката на Шрьодингер“ или пък принципа на Хайзенберг, не са ми толкова близки,  но пък аз винаги съм се интересувал за тази връзка между физическия свят и философията.  Така намерих една книга на относително млад учен -  Росен Люцканов, посветена на Гьодел и признавам, не я прочетох много леко. Човек трябва да се подготви.

За мен беше интересно нещо, което вече и учените споделят. Както се казва - линейната ни представа за времето – затваряме го в рамките на календара, някак си вече това съвсем е остаряло и наистина ни се струва, че живеем в паралелни реалности. Тези принципи, които ги има в книгата, тази магия - сякаш едновременно се случва и минало и настояще и бъдеще. Може би в крайна сметка в психологическия смисъл е точно така.

Хората, които не са чели книгата не бива да останат с впечатление, че това е от онези книги, които нито знаеш къде си, нито какво става, има купища нахвърлени думи с някаква претенция. Всъщност аз съм се опитал да разкажа една относително семпла история. В смисъл, тя се развива в нашия сват, в ежедневието, всеки може да си представи героя. Това е една история, която е занимателна, търси се нещо, което е крайно неясно и така се наслагват нещата. Мечта ми беше да напиша нещо, което се чете много леко, но след това оставя много силен послевкус (…)