Писателят Галин Никифоров: Човешката душа е като черна светлина – знаем, че я има, но никой не я е виждал

Един от най-впечатляващите съвременни белетристи, Галин Никифоров, издаде нов роман - "Черна светлина". Накратко за сюжета: В един зимен ден животът на Антон, журналист на свободна практика и любящ баща, е разбит с писъка на автомобилни гуми върху заледен асфалт. Три години по-късно той все още се лута из преизподнята на миналото, опитвайки се да намери изход към бъдещето. Докато една вечер не вижда онзи, който е виновен за всичко. Онзи, чието унищожение ще му даде причина да живее. И може би ще донесе изкуплението, от което има нужда. 

„Винаги съм харесвал израза „черна светлина“ не само защото е привиден оксиморон, нито защото е онази загадъчна част от спектъра, която трепти в невидимото. Става дума за друго пристрастие и друг смисъл… Става дума за това, че за мен черната светлина е най-добрата метафора на човешката душа, която си представям като едно меко черно кълбо, чиито дълбини просветват едва-едва. Защото в нея има и Мрак, и Светлина.“  Г. Никифоров

Светлана Вълкова разговаря с писателя в предаването за култура "Гравитация нула":

Вие сте автор, който непрекъснато се развива, всеки Ваш роман е написан в различен стил. В "Черна светлина" липсва обичайната мистика, много по-реалистичен е...

От няколко години вече, след като завърших „Лисицата“, се ориентирах към по-реалистични книги, защото смятам, че те са най-силни, най-ценни, защото показват част от нашия, реалния свят, показват неща, които често са пред очите ни, но ние не ги виждаме или ъгълът, от който сме избрали да ги гледаме, не е по-особен. Освен това от писателска гледна точка те са и най-предизвикателни – не можеш да използваш различни ефекти...

Т.е. трябва да говориш директно.

Да, по-директни са и по-човешки, най-близко са до сърцата на читателите, а и до моето сърце.

Винаги адаптирам стила към самата история, както всеки актьор е различен в различните роли, но иска да покаже най-доброто от себе си.

Сюжетът в „Черна светлина“ реална история ли е?

Това е може би най-семплият сюжет от книгите, които съм писал през последните години. Исках да има повече дълбочина, да не е усложнена, излишно ефектна, а да е драматична книга. Тя показва как един човек, претърпял огромна загуба в живота си, се справя с това. Спомням си, че в едно предаване една жена каза: „Ние непрекъснато говорим за това как се чувстват жените, а изключително рядко говорим за това как се чувстват мъжете.“ Това беше допълнителна мотивация да напиша книгана – да покажа какво чувства един мъж, когато страда. При нас, мъжете, обикновено чувствата са черна кутия, повечето така сме възпитани, това е социалното клише, на което много от нас робуват.

Бръкнахте ли дълбоко в собствената си душа?

Нещата, за които пишеш, трябва да ги разбираш. Аз съм писател и имам привилегията да пиша за чувства, това не е проблем за мен, но мисля, че и съвременните мъже започнаха да се поотпускат и да говорят повече за проблемите си. Жените го очакват от нас, а и така се живее доста по-лесно.

Вашите герои обикновено са гранични, тук така ли е?

Те са трансгресивни, прекрачват едни граници, там се чувстват може би по-уютно, поне на пръв поглед.

Какъв тип граници обаче?

Различни – социални, емоционални, законови граници. Това е сигурно подсъзнателен стремеж героите да бъдат изведени като по-драматични, по-ефектни. В литературата и в киното можеш да си позволиш подобни неща, за да може внушенията да са по-солидни.

А защо е „Черна светлина“, може би трябваше да е „Черна кутия“?

Много ми харесва съчетанието „черна светлина“, защото е привиден оксиморон. Много хора ми казаха, че няма черна светлина, но аз намерих две значения  - едното е от физиката: черна светлина е всяка светлика с дължина на вълната под 380 нанометра, тя е невидима, но съществува. Това понятие изключително подхожда на човешката душа – знаем, че я има, но никой не я е виждал. Черната светлина може да бъде изключително разрушителна, но и много полезна – медицината не може да функционира без нея. По същия начин и човешката душа – тя може да бъде изключително градивна, но може да бъде и изключително разрушаваща. Зависи кой път ще избереш в себе си. В началото на книгата имам едно мото от стар индиански вожд: в душата ни винаги се борят два вълка – добрият и злият, побеждава този, който храниш... 

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл:

Галин Никифоров (роден 1968 г.) живее и работи в Добрич. В книгите му се преплитат вечните теми за крайните стремежи на човешкия дух, за ненакърнимата любов, за скритият смисъл на живота и за отрезвяващата мъдрост на смъртта. Издал е 8 романа - "Умерено нежно", "Добро момче", "Фотографът: obscura reperta", "Лятото на неудачниците", отличен с наградата „Роман на годината”, "Къщата на клоуните", отличен с националната награда „Елиас Канети”, "Лисицата", "Тяло под роклята", "Черна светлина".