Лесна работа: Преди Прошка

Започва седмицата, през която по традиция се иска и се дава прошка: от днес до неделя, когато е Сирни Заговезни.

Навремето на този празник ергените се надпреварвали да изпращат огнени стрели в двора на фаворитката си. Простичко било. Всеки момък си изработвал самоделен лък и се прицелвал със запалена стрела в двора на момата, която харесвал. Семейството на момичето, естествено стояло будно, за да предпази имота си от пожар. И милата картинка включвала: момата, която гордо се разхождала из двора и събирала стрелите и... родителите й, раздирани от противоречия, кръжащи от плевнята до къщата и обратно, в опити да гасят пламъците.

Защо раздирани от противоречия?

Първо: защото уважавали традициите и знаели, че щом преди години на Сирни Заговезни бащата се опитвал от любов да опожари имота на любимата си, а майката била свидетел как родителите й давали всичко от себе си, за да предпазят бащиния й дом от пожара на любовта в прекия смисъл, значи децата и внуците им също трябвало да повторят историята на определен етап от житейския си път.

Второ: въпреки зачитането на традициите, вътрешно проклинали този идиот, който за първи път дал старт на опасното събитие. Все пак това бил единственият им семеен имот, в който бащата се родил и отраснал и в който се надявал да отгледа внуци и правнуци, а те от своя страна да проследят следващите разклонения на родословното дърво... Тази перспектива не включвала неовладян пожар на Сирни Заговезни и имотни загуби, породени от вулкан от необуздани хормони и незачитане на чуждата собственост. Ама... Наистина кой идиот...? Както и да е ... Традициите трябва да се уважават. По мое мнение може и да не се спазват, ако са опасни за здравето и за имотното състояние на хората.

И трето: въпреки голямата опасност от застрахователно събитие, родителските сърца прескачали по няколко удара от гордост, че колкото повече подпалвачи се събират отвън, пред двора, толкова по-харесвано и приятно за окото на населението е чедото им.

Толкова за традицията и пожарите на любовта.

Извън шегата, идеята за прошка ме провокира да помисля за друго – нещо, което често пренебрегваме, а колкото повече го замятаме към килера, толкова повече расте то и рано или късно последствията от него като лавина се струпват върху нас. Имам предвид първата прошка – тази, която дължим на себе си.

Наскоро в „Лесна работа“ обсъдихме посланията, които изпращаме до бъдещото си Аз в новогодишната нощ. Днес става дума за друга посока – посланията към миналото Аз. В много случаи това са си цели разговори, дори обвинителни речи в стил: „Мое минало Аз, ти защо постъпи така? Защо не премълча? Защо направи точно този избор?“ Поне веднъж сте си го мислили, нали?

Това не работи по желания начин.

Вероятно най-доброто, което човек може да направи, е да погледне със смирение назад, да каже: „Е, мое минало Аз, сгреших, но си научих урока“.

Да продължим напред е лесна работа, когато си простим собствените грешки и погледнем на тях като на възможности. Това ни прави спокойни, свободни и щастливи. А щастливите хора обикновено постъпват така, че няма какво да им прощаваме.

Можем само да им се радваме и да благодарим, че са част от живота ни.