Мариус Куркински: Да върна даденото умножено. Това е моята нравствена посока

Новия си моноспектакъл "Нашенец" представи във Варна Мариус Куркински. Той е по случай 30-годишнината от представянето на първия моноспектакъл на актьора.

Мариус Куркински е нарекъл новото представление "Нашенец" и е подбрал най-любимите образи от разказите на ненадминатия майстор на хумора Чудомир.

"В моноспектакъла включвам някои от най-силните разкази на Чудомир, комедийни, депресивни. Доста са. Това ми е мечта още от дете. За една Нова година маминка ми подари книга с разкази на Чудомир. Това беше по времето, когато вече бях решил, че ще се занимавам с театър, и правехме спектакли на село и в читалището. Именно от тази книга избрах разказите, защото ми е много скъп спомен", разказва Мариус Куркински.

С него разговаря Даниела Стойнова:

След толкова класика дойде време и за Чудомир. Обаче... Чудомир. Вие сам казахте, че капанът е в това, че почти целият български народ го е чел. Има представа за него. 

Аз не бих казал, че има капан. Когато човек се занимава с голям автор, това си е опит и няма нищо опасно. Човек трябва да бъде спокоен, защото времето, което прекарва, изучавайки го, много обогатява и те кара да се замисляш за съвсем нови неща, за които не си предполагал.

Кои са те?

Ако виждам, че някой човек ми се ядоса и че роптае, че говори малко припряно и е изнервен, се опитвам да го разбера. Защото когато чета Чудомир, при него има такова нещо към всички. Това ми е в главата... И заглавието "Нашенец"... Все пак ние сме си наши хора и ако ние един друг не се разбираме и не понасяме тегобите си един на друг. Според Евангелието трябва с обич даже да се понасят теготите един на друг. И тази близост - все пак сме малко хора ние, нашите хора, българите.

И все по-малко ставаме.

Вижте, това вече е Божа работа. Всичко е промислено предварително. Всичко е Божи промисъл. Аз много си обичам и страната, и хората, ако щете и начина, по който се държат в тези много критични ситуации и моменти. Има много хора, които са с много сериозна ценностна система. Да не говоря за по-предишни поколения - за баща ми, дядо ми... Но и сред младите виждам напредък и съм изключително впечатлен. Чисто родово в паметта им е закодирана мъдростта. Има много мъдри деца, има много мъдри младежи. И талантливи! Оптимист съм в това отношение.

Вие не сте от хората, които оправдават хленченето на българите. 

Вижте, това не е от хубаво. Той човекът си има проблеми, щом хленчи. Не трябва да се обвиняват защо хленчат - не им е лесно на хората. От всички страни трябва да се гледа на въпросите. 

С Чудомир Вие им повдигате и настроението, и надеждата за живот. Защото в Чудомир има една дълбока човечност. Той не гледа с презрение и насмешка към недостатъците на българина, а с чувство за хумор и най-вече с обич.

Точно така - с обич. Той разказва безпощадни, смразяващи истории. Те не са никак смешни, но той ги е поръсил с хумор, както казва самият той. 

Имате ли си любим герой от всички тези? 

Не, спектакълът "Нашенец" съм го конструирал така, че се опитвам да играя един човек. Избрал съм различни разкази, но искам да създам едно същество от различни периоди и негови състояния на живота. Затова съм го назовал в единствено число и затова е моноспектакъл. Няма да се впускам в много образи - те са много образи, но са от различни времена, от различни начини на мислене, от различно духовно състояние на човека. Мисля, че тази нишка ще бъде полезна, защото хората преминават през много различни неща, за да достигнат поне малко до вразумяване. 

А Вие докъде достигнахте? Защото в едно интервю казаха, че Мариус е достигнал до една друга мъдрост за живота, коренна промяна.

Вижте, не знам докъде съм достигнал, всеки ден е една борба. Преди всичко съм благодарен на Господ и не искам това да се приема като щампа. Наистина това трябва да го усетиш и да разбереш колко е голяма милостта Му към хората. 

Милост, милост, но... хората продължават да страдат.

Пак казвам - всичко е промисъл Божи. Аз не искам да тръгвам да говоря за това. Той сам си мисли: "Аз съм грешен човек, аз не съм праведник". Казвам го, за да подсетя, че не съм някакъв превъзнесъл се човек. Според мен не е хубаво. Разбирам, тежки са страданията, много са, но... или вярваш, или не вярваш. А като вярваш, се молиш за прошка, вървиш по каноните, по законите на православната църква, по десетте Божи заповеди, ако е възможно... Там всичко е казано.

Но това е един голям нравствен максимализъм, който не всеки може да достигне?

Никой не може да го достигне. Това е невъзможно. Това, което ние изпитваме, е по милост, защото ние всички сме много грешни. 

Обаче Вашият талант също е Божи промисъл. 

Да не говорим сега за това... 

В смисъл, че талантът по принцип е даден от Бога. 

Естествено. Аз съм длъжен да работя за това, както се казва в притчата за талантите: да върна даденото умножено, и се моля за това. Това ми е нравствената посока. А за други неща, лични, не искам да говоря, защото те са като във всички хора безброй много, в различни измерения - и добро, и лошо, и изпадания, и вдигания... Все пак човек трябва да положи усърдие, прилежност, усилие... за това малко, малко, малко по-добре да бъде към другите...

Когато скочат на крака накрая след Вашите представления - това ли Ви дава сили и светлина. Освен вярата?

Това не е от гордост и от суета... Разбира се, ние сме изпълнени и с гордост, и със суета - няма какво да се крие. Но това е моментът, който е един от най-радостните мигове в живота ми. Когато разбера, че представлението се е получило. Няма как да не е така! Аз живея от дете за този момент, това е моят миг!

Цялото интервю чуйте в звуковия файл: