Във Варна представят новия роман "Рана" на Захари Карабашлиев

Новият роман на Захари Карабашлиев - "Рана", ще бъде представен на 1 декември, петък, от 18 часа в Градската художествена галерия "Борис Георгиев" във Варна. 

Модератор на срещата ще е разказвачът на добруджанската душа Диана Стефанова. 

Актьорът Ненчо Костов и цигуларят Божидар Бенев ще ни пренесат в света на този достоен в своята смиреност и дълбоко хуманен в своята категоричност роман за паметта и забравената история на България от началото на XX век, посочват организаторите на събитието от АртПойнт.

Интервю със Захари Карабашлиев можете да чуете в звуковия файл.

Из "Рана":

И ето най-сетне вятърните мелници. Много вятърни мелници. Красиви картини на невидим художник – тежките им гребла са замрели сега в жегата, неподвижни, спрели, като да изчакат да стане ясно кой ще е победителят днес, та тогава да започнат да мелят.

Приближава група немски войници, свели глави, носят на раменете си труп на офицер в удивителна униформа. Сава спира един от крачещите зад групата подофицер и пита кой е загиналият. Това било тялото на принц Фрид- рих, правнук на кралица Виктория, отговаря немецът равно, като току-що да го е прочел в някоя енциклопедия. После пояснява, че принцът и десетина бойци останали изолирани от своите в една низина под мелниците и врагът ги обградил, избили ги до крак. На Сава му дожалява за този принц, намерил смъртта в един добруджански бостан, и решава да каже на германския подофицер: Животът не се мери по дължина, а по съдържание, хем цитира Дрангов един вид, хем и упражнява немския си всеки път, когато може, дори тук, дори преди атака. Немецът го гледа безизразно. А всъщност сигурно въобще и не го чува, защото точно тогава румънската артилерия започва яростна стрелба.

И все пак колко жалко за принца. Не че за загиналите с него войничета не е жалко, мисли Сава, докато крачи пред взвода си. После командва „по-бързо“ и излизат от царевичака, пресичат тесен път между синорите и вече са в поле, засипано с дини и пъпеши – докъдето стигне поглед.

Внезапно затракват картечници. Пада войник. После втори, трети… по дяволите. Какво става?

„Напред“, командва Сотиров и собственият му глас – прегракнал и непознат – му дава кураж.

И вдига револвера, не че има нужда, но го вдига и се затичва.

„Урррррра“ се надига зад него, като че се откъртва от земята – ниско и гърлено, тъмно и страшно, мътна вълна, която сякаш го тласва в безразсъдна атака – срещу тракането на картечниците, срещу тътена на оръдията.

Боят – най великата драма на света, пак от записките му на Дрангов, с които е запълнил цял бележник. Заедно с много сентенции от Ницше, от когото пък учи усърдно и немски език. Установил е, че Дрангов и Ницше едновременно си приличат и си противоречат. Те дори си противоречат сами на себе си. Дрангов например казва на едно мяс34

то: Личното „аз“ е най-омразно. Аз е нищожно; ние – всемощно. А по-нататък в същата книга пише: Личността е светиня. Чувството за лично достойнство е сила. Как да го разбираш това?

Ницше пък си противоречи на всяка втора страница, но по необясним начин с това изгражда някакъв нов, различен смисъл. … трябва да съм борба и сбъдване, и цел, и противоречие.

То и Христос си противоречи. Да не мислите – казва, – че съм дошъл мир да поставя на земята. Не мир дойдох да донеса, а нож.

Христос? Нож?

И командата е сега „На нож“. Всички викат ужасно силно, трябва да се крещи, да крещиш, да се дереш – първо, за да изплашиш врага, а по-важното – да заглушиш гласа на страха в собственото си сърце. Трябва да се крещи неистово. На нож. На нож. На нож.

А ето ги гърбовете на врага – изскачат от плитките си окопи, изоставят минохвъргачки, картечници, ранени и тичат стремглаво към вятърните мелници.

Бойците му стигат задъхани до позициите им, някои прескачат окопите и продължават, други се забавят, не прощават на никого, когото настигнат в траншеите или навън. Без пощада мушкат щиковете, не признават нито преклонена глава, нито вдигнати ръце, ни бели парцали. Доубиване с приклади и лопатки… на групи, поединично – и то с такова усърдие, като че всичко това е някакво обучение, някаква игра, в която никой не страда наистина.

За царя, за отечеството хрущят ножове, докато се забиват в чуждия гръб, ръмжат гърла, докато разбиват нечия глава с приклад.

Убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади. Умри, но победи – сякаш не Дрангов е писал тези думи за войната, а самата война е писала в тетрадките му.

Тръбите свирят „отбой“.

*

В разговорите си, а и в разменените писма, Сава и Елиза имаха някои сходни, но други категорично противоположни схващания.

Например за националния идеал, за който той понякога говореше тъй пламенно.

Но що е това национален идеал, ще го репликира тя? Не е ли той справедливост и човещина? И не е ли това идеал не само национален, а всечовешки? Не съвпада ли той с идеалите и на други народи?

Навярно, отговаряше той. Но ние можем да говорим само от наше име, от народа, от който излизаме, тоест за нашата си справедливост и нашата си човещина.

– В името на тази справедливост и човещина понякога се извършват несправедливости и нечовещини от самите нас, които идваме да сложим край на чужда несправедливост и нечовещина? Видяхме ужасните Балкански войни…

– Гърци, сърби и турци извършиха големите престъп-

ления в последната война срещу нас.

– О, мили Сава. Аз бях в Германия тогава и четях у дома и немска, и френска преса. И в самото начало всички толкова ни симпатизираха, уверявам те, всички бяха на наша страна. Биехме се срещу вековния си поробител, побеждавахме бързо, триумфирахме – а там обичат да съчувстват на малкия герой, който излиза срещу великана Голиат и го побеждава. И ние бяхме този Давид – само трийсетина години след своята свобода и обединение отидохме да освобождаваме своите братя и сестри.

– Точно така. Воювахме, за да поправим една несправедливост.

– Но симпатиите секнаха отведнъж, щом се обърнахме срещу съюзниците си и се превърнахме от освободители в завоеватели. Вестниците започнаха да бълват едно от друго по-сензационни разкрития за „българските зверства“, за нашите „варварства“, все повече ни изобразяваха като чудовища и людоеди.

– Съюзниците ни изкараха такива пред Европа. Оказаха се гении на пропагандата, шапки долу за което. Оказа се, са били добре подготвени за това, а ние сме били наивници.

– За европейската преса нямаше нищо друго освен сръбска, гръцка и румънска версия на нашето „престъпно безумие“. Беше ужасно.

– Но колко далеч бе това от истината! Такива ли бяхме? Такива ли сме ние? Ние първо изгубихме информационната война, а после и другата.

– Аз добре зная, че не сме такива. Но как можех да обясня това на съученичките си в Германия, на учителите си? Европа се обърна срещу нас. Общественото мнение в Гер-мания, Австрия, Франция бе вече формирано.

– От лъжи, една от друга по-зли лъжи, които после бяха опровергавани една по една.

– Точно така – после. Но тогава бяха „изнесени от пресата“ факти. – Тя замълчава, загледана надолу, после казва: – Понякога си мисля, че се упражнявах в пианото много по-усърдно от всички останали, само и само за да покажа, че не съм дивачка, да се докажа, че съм по-добра от всички. Исках да ги победя на тяхна територия – музиката.