Лесна работа: Пътуване с влак

Когато лятото обгърне с гореща ласка всяко място, далеч от брега, жадуваме за дълъг уикенд край морето.

И ето ме, трийсет години след последното си пътуване с железниците, решавам да се метна във влака. В нощния, разбира се, за да получа колкото може повече море.

Вече съм на гарата. На електронното табло се мъдри половинчата информация – за влаковете към морето няма данни къде са композирани. Обърканите пътници стават все повече и хаотично се щурат наоколо.

Петнайсет минути преди обявения час за потегляне буен човешки поток се втурва към един от коловозите. Няма нужда да гледам таблото. Ясно е, че най-сетне имаме отправна точка за предстоящото морско приключение.

Пред последните вагони се трупат обезпокоени пътници. Липсва номерация и вратите са затворени. Как да намерят спалните си места?

Тръгвам на експедиция, откривам номер и по пътя на логиката стигам до вагона, който предполагам, че търся. Смело отварям вратата. Кондукторката се подава и делово пита какво искам. Да. Какво ли искам седем минути преди тръгването на влака, пред който се намирам? После кимва утвърдително на предположението ми и светкавично затваря вратата под носа ми.

Тълпата зад мен расте. Хората се питат: „Кой номер е този вагон?“. Умело поемам контрол над ситуацията и започвам да упътвам гражданите: вие сте в предния, вие – тук, а вие сте за следващия. Все пак в гимназията ни обучаваха и за екскурзоводи. Време беше опитът да послужи на практика.

Две минути преди старта населението е правилно ситуирано и готово да превземе крепостта, стига разбира се някой да благоговоли да я отвори. Когато това се случва, организирано и прилежно се намъкваме във влака и уф, потегляме... Всичко е наред.

Не зная кой как уплътнява времето си във влака, но климатикът работи и аз се чувствам чудесно със слушалки. Редувам аудиокнига със сладки сънища и обратното... Петнайсет минути преди пристигането ставам, за да се подготвя за дългоочакваната среща с морето. Вдигам щорите. Влакът наближава някаква гара. Супер! Още малко и моренцето ще ни посрещне.

Опа! Гарата е Карлово. Влакът спира, а след това поема в посоката, от която е дошъл. Няколко минути, за да преодолея шока. В главата ми се блъскат всякакви стресирани мисили – от „Може би полудявам... О, боже! И за това  има първи път“,

през: “Явно съм се качила на неправилния влак... Всички ме убеждаваха, че има и други видове транспорт, при това много по-бърз, а аз не! Искам да проверя как са железниците...Ето ти сега проверка!“,

до: „Това е зловещо и нереално. Извънземни ни отвличат и след малко ще ни вкарат в лаборатория за изследване на земни находки. О, сбогом, свобода, сбогом, живот, сбогом Земя!“.

След първоначалния уплах, се сещам в кой век живея и влизам в интернет, за да проверя какво се случва на живо. Има информация. Оказваме се със закъснение от 5 часа и 40 минути. През първата половина от слънчевия уикенд ще се освежавам не на морския бряг, а в простора на спалния вагон.

След половин час, когато съспенсът неимоверно нараства, кондукторката мило ни съобщава, че можем да се връщаме по леглата и да се отдадем на сладки сънища. Чувствам се като в детски лагер.

Моля, не си правете прибързани заключения по въпроса какво е искал да каже авторът, а изчакайте следващия понеделник, да научите продължението на историята. Засега ще кажа само:

-  БДЖ, благодаря за приключението! Беше вълнуващо! Остави в мен незаличими следи.