Художничката Светла Косева: Варна все още носи духа на Belle Époque

В празничния ден на Варна – 15-ти август, в галерия "Ларго" се откри самостоятелна изложба живопис на Светла Косева. Варненката представя 14 живописни платна, повечето създадени специално за представянето ѝ в родния ѝ град.

Косева е позната на публиката със своя класически, импресионистичен рисунък, с пастелната, изчистена палитра, с композициите, търсещи ефекта на запечатан миг. Темите и образите в настоящата експозиция са характерни за нея – морето, птиците, самотната фигура на брега, музикантът. В картините на Светла винаги ще открием игра на въздуха и светлината, интимност и съзерцателност на героите ѝ, все характеристики, създали в годините нейния разпознаваем стил.

 Може да разгледате изложбата до 3 септември.

Светлана Вълкова разговаря с художничката:

Духът на Варна диша във всички тези картини. Това конкретни места ли са?

Конкретни места са, точно от Варна, от моя роден град, но са някаква компилация също между имагинерни места, които съм сънувала, също места от разни филми, които съм гледала, и всичко това се компилира и се оказват едни такива полуизмислени, полуистински места.

Какви истории разказваш тук?

Истории, които са ме развълнували, истории от покрива на нашия блок, когато е преди буря и където като малка много исках да ходя вятърът да ми вее косата и дрехите. Нашите ме дърпаха да се прибирам, защото е опасно. Как небето надвисва над града, как чайките почват да блестят и те така се оживяват преди буря, всичко е в очакване на нещо и трепти във въздуха. Други истории - самотният музикант по площадите, да кажем. Самотния човек, който или сега ще тръгва, или сега пристига с един куфар. Ей такива истории. Децата малко преди да се пръснат по света...

А тези летящи същества какви са, които летят над църквата?

Тази картина се казва „Три ангела над града“. Сякаш е Варна, сякаш е пешеходната алея на бул. "Сливница", която слиза към морето, сякаш е един остров, полуостров. Просто ангели, които летят, според мен, над всеки град.

Не е многолюдно, обаче, в твоите картини. Някак тихо, приглушено. Сякаш градът е в друга епоха, в някакво друго измерение.

Ами да. Както е микс на места и улици, така е микс и на времена, според мен. Сякаш е минало, ама сякаш е и точно сега. Като че ли времето няма такова голямо значение, просто едно пътуване. Аз даже си мислех да кръстя изложбата „Пътуване“ - всичко е пътуване, животът е пътуване, но го оставих така, за да не уточнявам. Нека нищо да не бъде уточнено, нито времето, нито мястото.

Всеки да си намери мястото и времето.

Да, точно, да.

Извън картините кои са твоите места във Варна?

Разбира се, Морската градина, всички крайбрежни улици, които водят към нея. Нали, слава богу, градът е така построен, че всичко води към морето и то точно затова не можах аз да свикна в София да живея, в Пловдив или където и да е, защото нищо не водеше към морето. Води някъде извън града. Трябва да стигнеш до морето от детското ми съзнание. Всички тези улици, които водят към морето и, разбира се, моята родна махала „Чайка“, където се качвах на покрива да ме вее вятърът...

Каза, че местата тук са точно варненски. Кое е най-характерното за Варна?

Да кажа първо, че имам една картина с любимия ми фар от Шабла, където също като деца много ни водеха при един рибар, там изкарвахме в едни бунгала прекрасни магични летни дни. Това също ми е любимо място. Не е от Варна, но някак си го числя към Варна. Може би защото е Северното Черноморие, от Варна нагоре. И има тук една несебърска църква, но като цяло Варна е аристократичен град, страхотен заради Антон Новак и братя Шкорпил и тия страхотни чехи, които са били по-българи от българите, които са произвели нещо наистина прекрасно и неслучайно перлата е била Черноморието. Ние сме били като Ривиерата. Тук нашите курорти са били страшно модни, страшно привлекателни за туристи от цял свят. И хубавото е, че тези алеи са запазени и до днес. И наистина носи този дух на 20-те години на миналия век. Също града се разраства, но някак си стои добре. Във Варна като че ли все още има чувството за Belle Époque...

Ако имаше машина на времето, би ли живяла в 20-те, 30-те години?

Не знам вече. След онзи филм на  Уди Алън, как се казваше?

„Полунощ в Париж“.

„Полунощ в Париж“, да, той е прекрасен филм. Всеки иска да се върне назад, но много бих искала да е с уговорката за една година. После мога да остана forever, но да пробвам първо.