Лесна работа: Какво оставяме на децата си?

Напоследък наблюдавах странни случки. Докато купувах талони за паркиране, служителката любезно ми се оплака, че има много работа. Ако може да не издава фактура, защото това допълнително усложнява напрегнатия й ден. Също, да платя в брой, че отчитането на картовите разплащания е по-времеемко и затрудняващо. Няма да предавам детайлно, но докато слушах, се запитах: „Тази жена защо продължава да работи на въпросното място? Очевидно работата й е сложна, неприятна и мъчителна“.

По-късно в един автобус се качи възрастна жена, която трудно се движеше. Помогнахме й да преодолее стъпалата. Личеше си, че действието е болезнено за нея. Логично беше да се качва много по-бавно от останалите. Жената, която управляваше автобуса, не спря да нарежда какво безобразие е всякакви бавни хора вместо да си стоят вкъщи, само да се мотаят наоколо и да пречат на другите да си вършат работата. Впрочем по време на безумната тирада на два пъти се опита да затвори вратите и да потегли.

Имаше и други ситуации и хора, които ме караха да мисля, че работата им е много лоша, щом я вършат с такава неприязън. Естествено идваше въпросът: „ Насила ли са ги накарали да работят именно това?“ В крайна сметка, ако човек не харесва работата си, значи не харесва голяма част от живота си. Така мисля.

Но това не е от първостепенна важност. Какво работи човек понякога може да е въпрос на обстоятелства, само че дали го прави професионално, съвестно и качествено – това вече е изцяло въпрос на личен избор, на приоритети и на морален кодекс.

Аз обаче ви занимавам с въпроса по друга причина.

Децата.

Във всяка от ситуациите деца наблюдаваха какво се случва. Деца, които запомнят историята, приемат модели на поведение и вероятно продължават да ги дооформят в ежедневието. Подобни ситуации предават на децата информация, че с празна душа също може да се живее, може да си груб, мънкащ, нехаресващ, неподкрепящ, лош. Всичко може.

Не желая да отваряме за децата си духовна територия на недоволство и безсмислени делнични войни, които накрая погубват хората.

Искам да им показваме, че усмивката е хубаво нещо; че ръката се ползва не да удряш, а да я подаваш за помощ на онзи, който се нуждае; че гневът не е добър съветник; че обичта, състраданието и грижата са важни и че... оставиш ли душата си празна, тогава е страшно..., защото духовната нищета е най-голямата бедност.

Какво оставяме на децата си?

Нямам предвид материалните придобивки, а онези важни и сигурни основи, без които човек едва ли би могъл дълго да поддържа житейския си баланс, стабилно да върви напред и да има силите и куража да постъпва правилно, да се грижи за себе си и за близките си, да подкрепя добри и достойни каузи.

Какво оставяме на децата си?

Не в квадрати, нотариални актове и парични единици, а в мерните единици, които също са важни за достоен живот. Любов, доброта, елегантност, смирение, убраност, грижа, внимание. Светът може да бъде много хубав и човечен и, ако показваме това на децата, ще им дадем смисъл и добра посока.

Тогава ще е лесна работа да вървят достойно и щастливо напред.