Лесна работа: Още нещо за българина

Сядам да хапна в едно заведение и през следващия час си припомням колко открит и непринуден човек е българинът. Сервитьорката, още докато ми подава менюто, успява да опише детайлно работната ситуация, сложните взаимоотношения в екипа и недостига на работна ръка, в резултат на който предстоящата почивка на ей-онзи младеж в другия край на залата, ще съсипе цялата й следваща седмица. Мълчаливото ми емпатично кимане е изтълкувано погрешно - като горещо желание да навлязла детайлно в живота на местната общност. А точно в момента страстно ме влекат салата, торта и двойно еспресо. Забрави!

Споменах ли, че се намирам в приятно малко градче, точно край брега на реката. Приказно място. Бели пухкави облачетата игриво привличат погледа. Яркото красиво небе елегантно е полегнало върху зелените прически на дърветата. Като модел, който чака да бъде нарисуван. Само мълчаливо да се визираш, да се наслаждаваш и да слушаш звънливата мелодия на водата.

Няма как обаче! Имам изповед за изслушване.

Кротко приемам факта, че по време на този спокоен, предполага се, почивен обяд, ще науча всичко детайлно: от живота на собственика на заведението до предстоящите сделки в БДЖ.

По някое време започвам да се съмнявам в житейските си решения и се питам: "За какво ми беше някога да уча и да се старая, при положение, че по заведенията винаги се намират брилянтно подготвени и отлично информирани хора, които в рамките на няколко минути могат да обяснят абсолютно всичко случващо се и да ме преведат до дълбините на философските концепции за смисъла на живота. Изхабени пет години по университетски скамейки. Вместо да се гмурна в дълбоките води на битието и да извадя от там златната рибка или най-малко поне да избия рибата“.

На излизане от заведението минувачите никак не ми помагат да възстановя душевното си равновесие. Хората или разговарят с адвокат, уреждайки някоя сделка, или разпределят милиони по телефона. А аз… салата, торта, еспресо…

Но добре, че са те, за пореден път да наблюдавам някои интересни черти от българския характер. Не обобщавам, но често го срещаме. Българинът, който всичко знае, не се съмнява в себе си, раздава безплатно ценни съвети и не търси истината, защото я носи в себе си.

Като златно синджирче, окачено на врата му веднага след раждането. С две плочки. На едната пише: „От години постъпвам така, значи е правилно“, на другата – „Разбирам ги тези неща“.

Но ако закъсаш на заснежен баир в ледена нощ, веднага ще се притече на помощ. Паднеш ли на улицата, в повечето случаи ще ти подаде ръка. Ще те упъти, ще ти съдейства. Ще отвори широко вратите на дома си, ще те нагости с вкусно ястие и сладка приказка, ако види че си изпаднал в беда или си объркал пътя.

Какво говоря?

С хора като нашите няма как да объркаш пътя. Може да се луташ, да се колебаеш, но винаги ще излезеш на правилния път. Защото колкото сложен, многопластов и трудно обясним да е българинът, той има голямо добро сърце, знае да обича, да подкрепя, да помага. Останалото по широкия, светъл път на щастието е лесна работа.

А аз се боря за салата, торта, двойно еспресо…

Но защо не? Хубавият живот включва и това, нали?