Лесна работа: В чакалнята за Годо

Напоследък политическият живот изглежда вдъхновен от Самюъл Бекет и неговата пиеса „В очакване на Годо“.

В нашия случай действието се развива в чакалня на магистралата - доказано място за успешни политически срещи.

Владимир и Естрагон въртят екзистенциални диалози на тема: „Кой е Годо, знае ли, че го чакат и кога е трябвало да дойде: вчера, преди месец, преди години?“. Дървото до тях междувременно прави прет-а-порте: голи клони за коледен бал, първи пролетни цветчета, пищна лятна премяна, жълто-червен есенен шлифер и отново - в начална позиция. Времето минава. На сцената се появява куфар. В него има коктейлни хапки, разбира се предназначени за вип залата.

Всички чакат. Гладни са и изнервени. Часовниците спират. Животът – също.

Още малко и Годо вероятно ще дойде. Чуват го. Усещат го. Забелязват странни знаци. Чувстват се наблюдавани. Подозират публика, скрита зад дървото или някъде по магистралата.

Междувременно в чакалнята един след друг влизат различни хора, които се представят за Годо. Всички са изморени. Дървото им изглежда като кафемашина и всеки се втурва към нея. Един се разплаща в евро, друг се кара, че смисълът на кафемашините е да подкрепят патриотичното чувство преди някой съвсем да го е зачеркнал, а следователно те трябва да приемат единствено левове. Обаче ядец. Кафе няма. Независимо от разплащателната валута. Просто защото няма кафемашина. Изправен пред зловещата безкофеинова истина всеки следващ мним Годо махва ядосано с ръка, отказва се да участва в състезанието и признава, че е някой друг.

Кое ги мотивира да се представят за този, който всъщност не са? Е… Както винаги в живота: коктейлни хапки, кафе, слава, власт и отново коктейлни хапки.

Всички чакат. Изведнъж се чува тракане на пишеща машина. С разчорлена коса и зачервени от безсъние очи авторът наминава, за да осветли героите по основния въпрос.

Годо не съществува. Той е просто очакване. Дойде ли, ще бъде разочарование.

Нещата излизат извън контрол. Героите обявяват протест. По време на дългото очакване те са създали профили в социалните мрежи, станали са дълбокоуважавани инфлуенсъри, диктуват общественото мнение и няма да се примирят с несъществуването на човек, когото години наред са жадували да срещнат. С груби викове прогонват автора от чакалнята. Набързо спретват организация. Избират Владимир за лидер. Той грабва марката „Годо“. В чакалнята се чуват бурни аплодисменти. Най-сетне идва нова епоха, нова ера, ново нещо. И Годо е начело.

Класическите персонажи подават оставка. После порталът се отваря. Влиза друг някой, който повече изглежда като Годо. Настава суматоха. Има протести. Изолират първия Годо, приветстват втория. Той недоумява. Обясняват му колко дълго са го чакали. На него му е неудобно, но трябва да признае, че не се казва Годо и е от ремонтната група. Чакалнята е стара, трябва да я постегнат във връзка с предстоящите нови епохи, ери, нови неща… Могат и да я съборят, но защо да се мъчат? Тя така или иначе скоро сама ще падне.

А Годо? Той е обещание, надежда, оправдание, очакване.

Но… стига празни приказки! Сложете табелка „Затворено“! Ще метем.

След това ще продължим ли да чакаме?

Зная ли?

От една страна – това е чакалня.

От друга страна обаче… Не е ли прекалено? Да чакаш цял живот…