Alan Averill (PRIMORDIAL): Дигитализацията на обществото е автоматизация на същото това общество

Интервю с Alan "A.A. Nemtheanga" Averill (PRIMORDIAL, DREAD SOVEREIGN)

Три години бяха необходими PRIMORDIAL отново да направят концерт в София. Поканата е от „Death Metal BulgarianFans“, с подкрепата на „Perfect Storm Events“. Датата е 28 юни. Мястото – „Mixtape 5“. Съпорта са българските банди OBSIDIAN SEA и ROBUST. Това е само техническата информация. Останалото е в интервюто, което Alan "A.A. Nemtheanga" Averill даде специално за „От другата страна“ със съдействието на организаторите.

Интервюто с Alan "A.A. Nemtheanga" Averill (PRIMORDIAL, DREAD SOVEREIGN) е излъчено в „От другата страна“ по Радио Варна на 16.06.2025 година.

От другата страна - Привет, Alan, как се подготвяте с PRIMORDIAL за всеки концерт?

Alan Averill - Това, което трябва да бъде направено, е да подберем сетлиста, да изберем песните, които ще свирим. Не обичаме да сме чак толкова пунктуални. Харесва ни да променяме по-малко сетлиста. Т.е. основното е да изберем песните и да сме сигурни, че сме ги репетирали, и ги знаем. Извън това идва и целия скучноват процес, свързан с турнетата, който трябва да бъде уточнен. Както и финансовата част. Всъщност няма нищо по-специално. Просто трябва да си сигурен, че си подготвен. Подготвен с мърча, с финансите и разбира се основно с песните.

От другата страна - Откриваш ли разлики с турнетата от преди 20 години?

Alan Averill - Да, абсолютно. Нека го обобщя по този начин. Всичко след локдауна е различно. Днес финансовият натиск върху музикантите е много по-голям. Цените на всичко са по-високи без значение дали става въпрос за горивото или наемите на транспортни средства. Пътните такси също са по-високи. Парите, които екипите и мениджърите искат, полетите, таксите за багажа. Всичко. Преди 10 години беше много по-лесно, отколкото е днес. Преди 10 години групите печелеха повече, отколкото днес. Дори преди пет-шест години печелеха повече от днес. Цената на всичко е скочила. Но увеличението на хонорарите не винаги е реципрочно. Те дори вървят надолу. Музикантите са в дъното. Това е основното. Единственият начин групите да печелят някакви пари, е от мърч и фланелки. А все повече места искат комисионни за продажбата им, което си е чиста кражба. В същото време все повече банди правят турнета. Това, което се случва е, че големите турнета се справят добре. А всички, които са по-средата, средноголемите групи, към които причислявам и PRIMORDIAL, страдат. Преди, ако сме събирали по 400 души, сега свирим пред 250. Днес конкуренцията е по-голяма. Цените на билетите скочиха от 10, 20 евро на 40. Примерът е от Германия. Ако търсиш оптимизъм, говориш с грешния човек. Просто така се развиха нещата.

От другата страна - Тогава какво те мотивира да вървиш напред?

Alan Averill – Това е единственото, което можем да правим. Без турнета и без да свиря на живо, нямаше да създавам никакъв хеви метъл. Вариант, който е напълно безсмислен за мен. Хеви метълът съществува на живите сцени. Това е едно от малкото места, където не ми пука за нищо, освен за дадения момент. Там е мястото, където всичко придобива смисъл. Просто стана по-трудно. Полетите са скъпи, но списъкът е безкраен. Преди, ако искахме да свирим през почивните дни в някоя страна, наемахме микробус за 100 евро на ден. Сега ни искат по 300 – 400 евро на ден. Всичко вече е прекалено скъпо и изцедено до крайност без значение дали ни харесва или не. Такава е пост-локдаун реалността. За три години в обръщение бяха пуснати повече пари, отколкото през цялата история на света и повечето от тях бяха откраднати. И бяха обезценени. Какво ме мотивира? Не знам да правя нищо друго. Това ме мотивира. Виж, турнетата продължават да са страхотни. Не ме разбирай погрешно, обичам ги, обичам да пътувам, да свиря на живо. Но става все по-трудно.

От другата страна - А как се промени отношението на публиката?

Alan Averill - Промяна има. Голямата разлика идва от младите. Те не се появяват на концертите пияни, както беше преди. Хората не консумират алкохол. Не са толкова шумни, не са толкова ентусиазирани и не се вълнуват, колкото преди. Искам да кажа, че за щастие, PRIMORDIAL е група, която все още получава доста интензивна подкрепа и реакции към това, което прави. Но нещата наистина са се променили. Посоките са две – често младите хора са много по-сдържани. Изключение може би правят траш концертите. Там нещата са малко по-различни. Но ако публиката е на възраст между 40 и 60 години, тя, разбира се, е на средна възраст. Идва от предградията, пие по няколко питиета. Няма как да е супер интензивна, защото е на 50 години. Тези фенове са дивели, когато са били на 20. Това, което липсва, са хората между 25 и 40. Те липсват. Младежите под тази възраст, които са тук, все още не са излезли от сцената, но по-големите са по-надеждни. Станах свидетел на разликата. В същото време мобилните телефони правят огромната разлика. Трудно е. Разбирам защо GHOST се опитват да забранят на феновете да снимат на концерти им. Но GHOST са достатъчно голяма група, за да поемат негативите от действията си. Разбирам и групите, които създават мания с носенето на маски, качулки и имат сценични декори. Те искат хлапетата и феновете, които са на концертите им да снимат. Снимат интрото, пускат го в социалните медии и то се превръща в нарастваща реклама. А и по този начин казват на останалите, че като не са били на шоуто, са пропуснали своя Instagram-момент. Което по някакъв начин също се превръща в проблем. Но знаеш ли, на хората им е позволено да приемат нещата, както искат. Това, обаче, не означава, че вече не правим шумни и яки концерти. Напротив, но вече не е същото. Концертите в миналото бяха различни. Може би това се дължи на факта, че сме вече стари. PRIMORDIAL е група на възраст. Вече сме преминали от другата страна на планината. Осъзнаваме, че вече няма как да получаваме същите диви реакции, отпреди 15 години, когато феновете ни са били по-млади. Природата на остаряването е такава. Вече не мога да тичам по футболното игрище и да се блъскам с всеки. Ще се нараня.

От другата страна - А как се преодолява пропастта между поколенията?

Alan Averill - А защо младите да ходят на концерти на стари групи? Ако си на 20, ще отидеш ли да гледаш група, в която музикантите са на по 50? Добре, когато бях на 20, харесвах IRON MAIDEN. През 1988 година им станах фен. По-скоро беше две или три години по-рано. Тогава бяха на 12 или 13. IRON MAIDEN бяха само на по 30. Или може би на около 20 години. Ние с PRIMORDIAL през 2026 ще направим 35. Започнахме много млади. Бяхме на по 15. Но, ако ме питаш, дали очаквам десетия ни албум да бъде вълнуващ за някой 19 годишен, който харесва SLAUGHTER TO PREVAIL, TRIGGER THE BLOODSHED или JINJER? Не! Нямам как да стане. Просто нещата вече не работят така. Разбира се, имаме по-млади фенове. Не казвам, че повече нямаме такива. Имаме, разбира се. Не сме банда, която има само възрастни фенове. Свирихме в Полша преди време. Публиката беше много добре фрагментирана по пол между мъже и жени. Имаше много хора на по 20 и 30 години. Нямаме проблем с тези неща. Но със сигурност, когато си бил на 20, любимите ти групи не са били на 50. Разбира се, младите хора все още ходят да гледат JUDAS PRIEST и IRON MAIDEN, но те са институции. Има момент, в който осъзнаваш, че процесът на преоткриване е сложен. При траш групите е различно. Преливането на по-млади хора към траш метъла, обновява стила на всеки 10 години. DESTRUCTION се завърнаха отново. И са по-популярни, отколкото бяха през 2006 например. За музиката, която ние създаваме, е малко по-сложно. Защото тя е трагична, меланхолична и мрачна. В нейната основа не стои единствено агресията. Музиката, която е основана на агресия, може да получава през определен период от време някаква форма на преоткриване. В същото време възрастните фенове купуват винили и повече мърч. Забелязах, че по-младите ъндърграунд феновете сякаш не се интересуват толкова от плочите, както го правеха феновете преди 10 години. Но както и да е.

От другата страна - В такъв случай PRIMORDIAL получиха ли онова, което заслужават?

Alan Averill - Не, определено не. Виж, не съм човек, който съжалява за нещо. Никога не направихме компромис. Не съжалявам за нищо, което сме предприели. Иска ми се в миналото да бяхме направили повече турнета в Америка. Но дали заслужавахме повече през тези години? По скоро – да. Групи от нашия жанр, за които не мисля, че някога са създавали толкова силни албуми, колкото нашите, някак си изглеждат по-големи от нас. Влез в Spotify. Разбира се, това не е единственият измерител за популярността. Но проблемът е, как измерваме тези неща? За да играеш играта по правилата на Spotify, трябва да издаваш сингъл на всеки четири до шест седмици. Трябва постоянно да поддържаш алгоритъма. А PRIMORDIAL са на другата плоскост. Ние издаваме албум на 3 – 4 години. Ние никога не сме били хапка за всички. Това е сигурно. Начинът, по който са проектирани показателите, е създаден за групи, които всъщност са създатели на онлайн съдържание. За тези, които са готови да играят играта по тези правила. Ако не го правиш, изоставаш. Така че, дали съжалявам? Не. Нещата са такива, каквито са. Ако ме бяха попитали в миналото дали след първия албум, ще последват още девет, щях да отговоря с въпрос – „Вие шегувате ли се?“. Ние сме такива, каквито сме. Дали заслужавахме повече? Най-вероятно. Обаче със сигурност повечето банди, отговарят по същия начин…

От другата страна - Най-големият урок, който си научил за тези години в създаването на музика и представянето й на живо?

Alan Averill - Отделям най-много внимание на нещата, които смятам, че си струват за мен самия. И не ме интересуват тези, които смятам, че не заслужават. Трябва да се научиш да разделяш тези работи. Трябва да се научиш кои битки да приемаш. Никога не бъде самодоволен. Да си в група, понякога е като престой в балон. Много е трудно да излезеш от него. За да можеш да си отговориш на въпроса дали все още звучиш сериозно така, както смяташ, че трябва да бъде. Не искам да съм в банда, за която хората казват, че е била по-добра преди 15 години. Когато сме били по-млади. Боря се с възрастта. Но никога не загубих гнева си, бунта, омразата. Те ме вдъхновяват за създаването на музика. Никога не съм се отпускал. Не съм омеквал. Така че за мен е много важно винаги да съм нащрек. Дори и времената да са трудни. Всъщност правилната дума е по-скоро самодоволство, отколкото отпускане. Никога не съм бил самодоволен. Един от големите уроци за мен беше да се науча наистина да се наслаждавам на красивите моменти. Като например моментът, в който слънцето залязва зад сцената, а аз съм на нея на открито в Тексас. Или в Мексико. Или дори на първите ни концерти в Сърбия и Хърватия този месец. Научих е да се наслаждавам на пътуването. Представяш ли си, че ще бъдем в Белград и Загреб. Какво да кажа за Сао Паоло. Никога не трябва да губиш това удоволствие за себе си. Защото си създал нещо специално, от което хората все още се интересуват, а това ти позволява да го изпълняваш от единия край на света до другия. Моята цел е да извлека възможно най-много от тези моменти, защото никога не знаеш, кога нещата ще се завъртят, кога ще слезеш от това кълбо пръст и ще напуснеш тази смъртоносна спирала. Просто се опитвай да се наслаждаваш. Това е.

От другата страна - Има ли места, където не искаш да се връщаш за концерти?

Alan Averill - Понякога във Великобритания сме правили от тези концерти в средата на седмицата. Сряда вечер в Кардиф би било доста сиво. От друга страна не е чак толкова важно. Свиря навсякъде където мога. Имам и друга група - DREAD SOVEREIGN, където свиря на бас. С нея понякога излизаме пред 25 души в мазето на някой бар някоя сряда. Но точно за това съм роден. За малкото неща, в които намирам смисъл. Така че не мисля за концертите по този начин.

От другата страна - Кое клише в музиката те дразни най-много?

Alan Averill - Не знам. Хората приемат бекстейджа за много по-вълнуващо място, отколкото всъщност е. Въобще не е така. Там се разхождат мъже на средна възраст, които си разменят реплики за това, че вече не се събират в панталоните си. Хората си мислят, че зад кулисите животът е вълнуващ и бляскав. Може и да бъде. Може да е рокендрол, но по-често е безсънно висене на някое летище. Или с часове на задната седалка на микробуса. Чакане на някоя бензиностанция, чакане за храна, каквото и да е. Предполагам, че във всичко това има известна романтика. Не знам дали този отговор е достатъчно добър.

От другата страна - Всъщност откриваш ли някакви разлики в това да си група от островна държава и от континента?

Alan Averill - Да, има такива. Основната разлика е, че докато израствахме, нямахме възможност да шофираме през границите, за да свирим с други групи. Ако си банда от Нидерландия, Белгия или Германия, Франция, през уикендите можеш да си разменяш концерти с колегите си от другите страни наоколо. Примерно ние ще свирим в някой бар сега, другата група ще дойде при нас следващия месец. Скачаш в колата и караш към следващото място. А на нас ни се налага да летим навсякъде. Т.е. самите ние се формирахме едва ли не в изолация. Островитяните са малко или много затворени хора. Островният манталитет е основната разлика. Той те прави малко по-изолиран, малко по-затворен. Нямахме същите възможности, когато започнахме с групата, както може би бандите от Германия примерно.

От другата страна - Как се справихте с това положение?

Alan Averill - Хващайки самолета. Нищо не можеш да направиш срещу географията, ако си прецакан. Така е. Когато си заседнал на остров, полезните действия срещу географията са нищожни. Може да не получиш виза, преминаването на някои граници е невъзможно. Групите, които са от някой остров, без значение кой, дори и да са от САЩ и искат да стигнат до Европа, се сблъскват с подобни проблеми. Трябва да вложиш малко пари, за да стигнеш от точка А до точка Б или да се опиташ да намериш начин някой да ти плати, за да стигнеш от точка А до точка Б.

От другата страна - Опитът показва, че животът става все по-труден, обаче, с всичките технологии би трябвало днес да се живее по-лесно.

Alan Averill - Всъщност не съм съгласен. Мисля, че животът вероятно е бил по-лесен през 1955 година, отколкото е сега. Не мисля, че нашите гущероподобни мозъци са проектирани да си взаимодействат всеки ден с толкова много информация. Всеки е постоянно бомбардиран от дигитални съобщения, цифрова реклама, сканиран е оптично. Сещаш се за модерния дигитален живот. А ние продължаваме в основата си да сме примитивни хора, на които вътрешните работни системи са на 100 дори на 1000 годишна възраст. Толкова са стари. Да прекарваш толкова много време заседнал в стол пред екран, не е добре. За това и започваме да се чудим дали сме здрави психически. Задаваме си въпроси, защо е всичката тази тревожност. Повечето от нас прекарват 75% от времето си пред екраните без личния, човешкия контакт. Дигитализацията на обществото, е автоматизация на същото това общество. Тя променя естественото състояние на човешкото същество. Тя, разбира се, може да направи някои аспекти от живота по-лесни. Подобрява достъпността. Но прави ли животът ни по-лесен? Не! Категорично. По-скоро ни изпълва с тревожност и ярост. Така мисля. Имам предвид, че ако някъде по света стане бедствие, веднага можеш да влезеш в TikTok и най-вероятно да наблюдаваш бебета, заровени в развалини. И може да си на 11 и да гледаш кадрите необезпокоявано. Нещастия винаги са се случвали навсякъде по света, но преди подобна информация не беше достъпна за всички. Не е учудващо, че хората се побъркват и ще става все по-лошо. Съжалявам, но не разполагам с никакви оптимистични послания. Най-доброто, което можеш да направиш, е да имаш деца, да ги заведеш да живеят в малко населено място, да страниш от големите градове, да се опиташ, да се откъснеш от обществения живот. Да съпоставиш равнището на възмущение и задоволство, с които семейството ти се сблъсква. Ето едно консервативно послание.

От другата страна - Тогава каква е днес ролята на артиста в обществото?

Alan Averill - Според мен артистът би трябва да бъде огледало на обществото. Което да се отразява в него. Положението е странно, защото природата на изкуството ще бъде сериозно подложена на изпитание от Изкуствения интелект. Природата на човешката креативност ще бъде много сериозно предизвикана. Колкото обществото става по-автоматизирано, толкова повече се дистанцират хората. Което автоматично ще доведе до по-малко човечност в артистичното изразяване. Ако някога си използвал Изкуствен интелект за създаване на нещо, знаеш, че всичко, което трябва да направиш, е да въведеш парвилните инструкции. Което не е същото като творчеството. Имало е времена, в които масовото изкуство и музиката се опитваха да се противопоставят на системата. Не виждам това в съвременната поп музиката или съвременната масова музика. Ние сме хеви метъл и ъндърграунд, но мейстрийм музиката е почти изцяло оринтерината към тийнейджърите в пуберитетска възраст. Тя е детинска, липсва и всякаква форма на тестостерон и мъжественост, гняв и агресия. И всъщност такава е природата на нашето модерно общество.

От другата страна - Противопоставяш ли се на това положение с музиката на PRIMORDIAL и концертите на бандата?

Alan Averill - Разбира се. Непрекъснато се боря с тези неща. Не, виж, PRIMORDIAL винаги са били малка капка в огромния океан. Не сме в мейнстрийм културата. Може би сме леко в периферията й. В случая говоря за първото десетилетие от съществуването на групата, когато имаше гневни мъже с китари, които взеха думата в популярната музика. Не харесвам KOЯN, не харесвам LIMP BIZKIT, не харесвам RAGE AGAINST THE MACHINE, не са моето музикално поколение. Но те вкараха някакъв тестостерон в мейнстрийм музиката. Днес всичко това вече го няма. В повечето случаи днешната популярна музика е базирана на сингли, изпълнявани от хип-хоп артисти от нежния пол. Музиката днес ми звучи все едно е парвена за 12-годишни хлапаци. И е точно така. И все пак питаш един възрастен човек, който говори по този начин за тези неща. Което е очаквано. Не очаквам да разбирам музиката на 15 годишните. Тук не става въпрос дали се ядосвам или не. Не го правя. Просто споделям впечатленитя си от личните ми наблюдения. С PRIMORDIAL винаги ще правим едно и също докато съществуваме, и дишаме. Липсват поколенията, при които мейнстрийм музиката имаше какво да каже за системата и й се противопоставяше. Днес това изглежда напълно изгубено и невъзможно за постигане.

От другата страна - Кое е по-важно за един музикант? Свят, в който идеите се сблъскват с консерватизма или свят, в който всички крещят в Интернет, за да бъдат чути?

Alan Averill - Мисля, че днес консерватизмът е много повече пънк рок, отколкото пънк рокът. Изглежда, че се изисква повече смелост да бъдеш консервативен, отколкото нормален, няма да казвам крайно ляв, защото не е точно ляво. Но консерватизмът днес е много сложно понятие. Да имаш семейство и да ходиш на църква, е много по-бунтарско от нещата, които проповядва съвременното общество. Не одобрявам ходенето на църква. Просто споделям наблюденията си. Положението е доста сложно. Виж, изкуството трябва да бъде враждебно, опозиция. Странно е, защото живеем в бурни и мрачни времена, а съвсем малка част от мейнстрийм изкуството ги отразява. Може би е така, защото природата на самото изкуство е изтикана в ъндърграунда. И за повечето хора тя вече не е толкова важна. За повечето млади хора не музиката е източникът, който ги провокира да бъдат алтернативни и различни. Тя вече не им говори по този начин. Те не се идентифицират чрез нея. Така че едва ли е изненадващо, че в 2025 година няма Morrissey, няма Robert Smith. Когато бях хлапе през 80-те, имаше малки фенове на хардкора, готик хлапета, имаше Morrissey или фенове на THE CURE, растафари, траш метъл фенове, стрейт едж. Всеки беше някакъв, защото се идентифицираше с музиката, която говореше на неговия език и отговаряше на неговите чувства. Сега музиката е просто фон на живота и реалността на децата. Виж, не искам в това интервю да звуча като някакъв намръщен старчок, а и кой ли се интересува какво мисля за тези неща...

От другата страна - Аз се интересувам, защото те питам...

Alan Averill - Почти всички интересни артистични изявления в света са от миналото. Само си помисли кога за последен път мейнстрийма ти е предоставил добър филм? Вече не виждам такива. Не влизам в кино. Вече не ме интересува, независимо че преди години всяка седмица влизах в тъмната зала. Златните години на киното приключиха. Повечето филми днес са с прикачен морал и са някаква анимационна и супергеройска помия. Книгите? Същата работа. Музиката също. Говоря за мейнстрийма. Почти всичко, в което си струва да се заровиш, е в ъндърграунда. Много дълбоко под повърхността. Но нещата са такива. Мисля, че живеем в някаква артистична ледена епоха. Създадохме общество, в което позволихме на възрастните да се държат като деца. И на децата да приемат решенията на тези възрастни. Насочили сме изкуството и творческата енергия към 12-годишните. Кой стриймва постоянно песни в Spotify? Децата. И те са целта на съвременната музика. Подклаждане на капризите на 12-годишно дете към безкрайно стриймване. Артистичността изчезна. Няма да се появи втори „The Dark Side Of The Moon“. Ако бъде създаде, никой няма да му обърне внимание. Е, имаш KING GIZZARD & THE LIZARD WIZARD, както и да се казва тази банда, която не е толкова лоша. Може би при тях трябва да се търсят нещата. Но със сигурност плочите им нямат същото културно и социално въздействие, както записите отпреди 20, 30, 40 години. Причината е, че създадохме култура, подчинена на алгоритмите, която, както казах, е насочена към капризите на 11-годишните. Такова е обществото, което създадохме. Такива са ми наблюденията. PRIMORDIAL винаги са били за „тъмната страна“ на човечеството. Такъв е моят естествен поглед към света. Това съм аз. Музиката ни не е създадена в подобен вакум. Ако ти трябваше оптимистично интервю, по-добре да беше говорил с някой от паур метъл сцената. Там може би виждат света малко по-различно от мен.