Ben Christo (THE SISTERS OF MERCY, DIAMOND BLACK): Музиката на 80-те винаги е имало голяма продуцентска стойност

Интервю с Ben Christo (THE SISTERS OF MERCY, DIAMOND BLACK)

По малко от две седмици остават до петия алтернативен „REBEL, REBEL“. Тази година той се завръща в София на 13 и 14 септември след две издания във Варна и едно в Пловдив. Големите участници тази година са THE SISTERS OF MERCY и CLAWFINGER. С помощта на организаторите от „Projector Plus“ китаристът на THE SISTERS OF MERCY Ben Christo даде специално интервю за „От другата страна“. 

Интервюто с Ben Christo (THE SISTERS OF MERCY, DIAMOND BLACK) е излъчено в „От другата страна“ по Радио Варна на 1.09.2025 година.

От другата страна - Привет, Ben, как, според теб, се развиха THE SISTERS OF MERCY, като лайв банда през годините?

Ben Christo - Мисля, че като група за концерти, бандата наистина прогресира през годините. Звукът беше развит. Разбира се, мога да говоря единствено за опита ми през последните 20 години. Какво точно се е случили от последния албум от 1990 и концертния живот на групата до 2006 година, не съм сигурен. Слушал съм единствено записи от този период. И звучаха по начина, по който бандата се е стремяла да звучи тогава. А едно от тези неща е било песните да са по-тежки. По това време THE SISTERS OF MERCY са използвали по-китарен подход към нещата. Ако си пуснете някои от още по-ранните неща, ще чуете, че китарите не са чак толкова дисторзирани. Когато станах част от групата, акцентът падна върху двойната китарна атака. Разделихме нейния звук на риъм и соло, което доведе до по-чист, космически звук и ехо отгласи. Не мисля, че винаги е било така. И това е една от големите промени, които започнаха през 90-те. От тогава до днес се опитваме да поставим групата в зона на добър баланс между верността й към оригиналния материал, пресъздавайки звука на албумите и особено чистия китарен звук, с връщането на дванадесет струнните акустични китари и същевременно вървим напред, като внасяме в музиката едно съвременно чувство. През последните години развихме много вокалите и помощните вокали между мен и Kai.Другият ни китарист е фокусиран върху пресъздаването на хармониите точно и ясно, върху правилния звук на гласа, върху правилната текстура и тембър, за да придаде на песните отново усещане, което хората разпознават като THE SISTERS OF MERCY. Първоначално, когато пеех, стилът ми беше по-рок ориентиран. Което според мен не беше правилното за музиката на групата. Пеенето трябваше да е по-различно, нещо по-енигматично, по-мелодично, по-мистериозно.

От другата страна - А по-отношение на сценичната визия и представяне? Как виждаш отвътре развитието по тази ос?

Ben Christo - THE SISTERS OF MERCY имат уникален сценичен образ по отношение на използването на светилните и начина, по който използват мрака. Отиваш да гледаш концерт на THE SISTERS OF MERCY и виждаш, че по-скоро става въпрос за образи, които се появяват и изчезват в тъмнината. Вместо постоянно да махаме към публиката и да се афишираме на сцената. Което традиционно много банди правят. В представянето на THE SISTERS OF MERCY има много енигма. Идеята е за силуети и за раздробени визуални идентичности на сценичните образи на музикантите. Andrew Eldritch има ключова роля за концепцията кое работи визуално, кое е драматично и кинематографично за групата. Вместо просто всички светлини да бъдат включени едновременно. Той поставя силен фокус върху пресъздаването на всяка песен под формата на цвят, вместо да бъдат използвани всички цветове. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че всеки един цвят съвпада с цветовете на обложките на синглите. Така цветът на „Temple of Love“ на сцената съвпада с цвета на обложката, който вярвам, е зелен. Това се отнася за всички песни, които изпълняваме на живо. Така че Andrew определя какъв е цветът на песента или въз основа на това каква е обложката, или на това, което той чувства като синтетично усещане. Примерно, че дадена песен е отъждествявана с оранжевия цвят. Друга се усеща като синьо. Което е, разбира се, абстрактен подход, произволен подход, но Andrew постъпва точно по този начин и визуализира мислите си. Уникалното за тази група е, че монохромната визуализация на сцена, не е от днес. Използват я от много време. Така че не е задължително живото представяне да е нещо ново и в съответствие със съвременните визуализации, но със сигурност е нещо уникално и различно.

От другата страна - Предимство или недостатък е музиката днес да се възприема и с очите, не само със слуха?

Ben Christo - Мисля, че винаги е било така. Дори май е било много повече така в миналото. Ако се замислиш как хората консумират музиката днес, ще забележиш, че откриването на нови групи, става предимно със слушане в Spotify или друга платформа за стрийминг, където се появяват новите песни. Където първо слушаш песента и ако ти хареса, започваш да се интересуваш от групата. И всъщност, защото не притежаваш записите на бандата, може би нямаш чак толкова голяма представа как изглежда тя, откъде е, както и за целия имидж, който върви с нея. Докато в миналото всичко това е било представено като едно цяло и наведнъж. Имаш телевизионно шоу, с участието на някоя група и получаваш всичко, виждаш как изглеждат музикантите. Имаш специални броеве в списанията, където бандите са представени по всякакъв начин. Докато днес първо слушаш нещо и ако ти хареса, започваш да се интересуваш от авторите. Или го оставяш за по-късно. Т.е. първият контакт е повече звуков, отколкото визуален, за разлика от преди. Според мен повечето млади хора, които идват на концертите на THE SISTERS OF MERCY, ни харесват, защото преди това са чули музиката. Без значение дали е било от плейлист или по някакъв друг начин. Чуват я, струва им се велика и след това проучват как изглежда групата. Вместо двете части – звуковата и визуалната да им бъде представена едновременно.

От другата страна - Спомена „Temple of Love“. Възможно ли е подобен хит да бъде създаден днес?

Ben Christo - Нещо, което е много уникално за много от успешните хитове на THE SISTERS OF MERCY е, че те не следват традиционната песенна структура. Често имат една и съща музикална прогресия. Непрекъснато, постоянно, но с премахване или добавяне на различно съдържание, на високи и ниски тонове. "Dominion", "Lucretia My Reflection", „Temple of Love“имат една и съща последователност на акордите, повтаряща се отново и отново. Но е третирана по начин, който създава константа динамика и ангажираност. Може ли днес да бъде създадена песен по същия начин? Мисля, че много денс парчета повтарят тази формула. Но те нямат същата дълбочина и лирическа цялост, както „Temple of Love“ например. Интересен въпрос… Съществуват ли други толкова дълги песни, с подобна повтаряща се структура, но с много плътно и динамично съдържание и с интелигентни и загадъчни текстове? Не знам, не мисля, че хората биха се асоциирали с нещо подобно. Може би, ако една структура е повтаряща се, слушателите ще очакват и текстовете да са повтарящи се, както и мелодиите. Точно като фон в супермаркет. Добър въпрос, наистина добър въпрос, на който нямам отговор.

От другата страна - Благословия ли е или проклятие групата да има песен като „Temple of Love“, с която всички я асоциират, без да обръщат, може би, внимание на останалите й композиции?

Ben Christo - Страхотен въпрос. Мисля, че много банди страдат от подобно положение. До степен, в която на тях започва да им се гади от изпълняването на живо на дадената песен. И дори стигат до въпроса „Трябва ли да я изпълняваме?“. Спомням си един концерт на група, която има извънредно известна песен, а останалото не е на същото ниво. В крайна сметка музикантите я изсвириха два пъти - в началото и в края. Най-вероятно се чувстваха задължени да го направят. Или да си през цялото време на концерт на група, за да чуеш една единствена песен, която те изпълняват в края на сета, защото са я запазили за тогава. А какво ли им е на артистите да са на сцената и да четат в погледите на зрителите нещо от типа: „Хайде, кога ще изсвирите онази песен? Кога ще изсвирите песента?“. Мисля, че Joe Elliottот DEF LEPPARD беше казал, че с хитовете, идва и голямата отговорност, защото ще трябва да ги изпълняваш до края на живота си. По принцип не е необходимо, но неговото отношение е, че трябва, защото хората са платили, за да чуят точно тях. Но не всеки артист усеща нещата по същия начин. И мога да си представя в каква ситуация изпада една банда, когато не е привързана толкова много към дадена композиция, както към други, но хората си я искат. За пример бих посочил WARRANT. Най-известната им песен е „Cherry Pie“. Която, обаче, наистина не отразява музикалната цялост на бандата. Ако си пуснеш някой от албумите им, ще установиш, че материалът е много добър и изтънчен. Те имаха много прецизно и изтънчено музициране, особено за глем метъл банда от онези години. Но създават този голям хит и остават известни с него. Може би това е по-предпочитаният проблем, защото много групи създават композиции, които никой никога не чува. Проблемът произлиза от това, че много хора са чули дадената песен. Това, обаче, е предпочитаният, по-добрият проблем. Но разбирам свързаните с това разочарования.

От другата страна - Какво печели и губи група като THE SISTERS OF MERCY от това, че не издава албуми, а разчита на записи от миналото?

Ben Christo - Мисля си, че ако губиш нещо, то е, че не водиш подробен музикален дневник на пътя си, защото не си записал нещата по начина, по който би искал да бъдат записани на винил, касета или каквото и да е в период, когато си искал да изразиш съответните чувства. Все едно показваш какво си представлявал през 2007 година с дадения запис. Защото той е там завинаги. За мен това е подход, както красив, така и полезен за един артист. Едновременно. За групите, които издават албуми, може да се каже много. За тях създаването на албум може да бъде много изтощително. Те не мислят само за композирането на музиката. Те се занимават със записите, мислят за всички спорове, които водят с всички останали по време на създаването и записите. Завършват, записват, след което започват да работят с трети страни. Те се включват заради начина на издаване, на какви носители, какво ще е оформлението, коя песен ще бъде сингъл. Ако сте банда като нас, която вече е свършила тази огромна работа, аз не съм бил част от нея, но тя го е направила, преминала е през всички тези етапи, създала е изключително силен каталог с добри песни, на нея не й трябва да записва нови албуми. Можем просто да излезем и да свирим пред 2 000 души, където и да отидем. И то единствено заради силата на каталога ни, както и заради интересното шоу, което правим. Смятам, че тези неща връщат хората на нашите концерти. Ние създаваме нови песни, имаме такива и те се харесват. Обратната връзка, която аз съм получил е, че те съответстват на оригиналния материал, като в същото време имат и модерен уклон. Предимството да не записваш е, че не затъваш във всичко - политика, бюрокрация и умора от правенето на записи. Недостатъкът на това да не записваш е, че не притежаваш музикален дневник, с който можеш да погледнеш назад през живота си и да си кажеш: „Това бях аз през 2007 или 1998 година. Това записах. Това бях аз по онова време.“

От другата страна - Причината за това интервю е предстоящият концерт на THE SISTER OF MERCY на фестивала „REBEL, REBEL“, би ли си припомнил най-странният концерт, който някога сте направили?

Ben Christo - Човече, имам някои наистина запомнящи се. Съвсем скоро направихме три последователни концерта. Първият на брега на Дунав, вторият в кариера и третият в замък. От сцената, тези три много различни вечери, но с невероятна обстановка, бяха много специални. Мисля, че през годините Andrew е проявявал своя нюх, като ни осигуряваше концерти на интересни места, независимо дали става въпрос за зала, държава или за двете. Дори си мисля, че той самият много се интересува групата да свири на интересни места. В градове, където има заведения с общ капацитет 2 000 души, той винаги се спира на по-старите зали, на класическите места, на независимите пространства. По този въпрос си спомням, че веднъж свирихме на една сцена, която беше наистина много висока. Концертът беше в Перу. Наистина беше странно, защото публиката беше някъде там долу. Обикновено всяко наше шоу е или в невероятна обстановка, или просто на някакво готино и интересно място. Неизбежно е имало редица концерти, които са били в обикновени заведения и други подобни. Но да, това са тези, които си спомням. Специалните места.

От другата страна - А най-странната реакция от страна на публиката?

Ben Christo - Имахме един концерт, на който бяхме съпорт на по-голяма група. Две неща ми направиха впечатление. През по-голямата част от нашето изпълнение, публиката скандираше името на групата, която подгрявахме. Което е леко деморализиращо. В същото време в публиката имаше от онези големи надуваеми топки, които се използват за реклама. Тези топки се подмятаха от публиката, стигаха до сцената и ние или трябваше да се опитваме да ги избегнем, докато свирим или да ги изритаме обратно при феновете. Тези две неща – опитите ни да избегнем големите надуваеми сфери и скандирането на името на групата, която публиката чакаше, ни накараха доста да се поизсилим и да кажем, че шоуто е било страхотно. Беше си предизвикателство и винаги помня тази наша изява.

От другата страна - Какво те привлича в музиката на 80-те и какво не ти допада в музиката на новото хилядолетие?

Ben Christo - Това, което харесвам в 80-те е, че в музиката винаги е имало голяма продуцентска стойност. Защо харесваме нещо, което харесваме? Защото на напомня за място и хора, които са ни карали да се чувстваме в безопасност. Чичо ми беше само с осем години по-голям от мен и ми е оказал огромно влияние. Започнах да слушам музиката на 80-те в края на десетилетието и в началото на 90-те, когато тя изгуби своята популярност. Но покрай неговото влияние, пренесох музиката на 80-те в 90-те. И продължавах дори и в средата на 90-те да слушам музика от 80-те. И дори го криех от приятелите си. Постоянно ме питаха защо продължавам да слушам тези остарели неща, като албума на AC/DC от 1985 година... Защо продължавам да слушам WINGER, тези стари банди. Докато те слушаха инди музика, гръндж, ню метъл. Отговарях им, че харесвам тези стари неща и 80-те, защото продукционната им стойност ми напомня за едно по-безопасно време, за едно по-щастливо време, а също и за силата, която много от музикална продукция от 80-те имаше. Бях щастлив, че в началото на новото хилядолетие настъпи ренесанс и това чувство за продукция и сила се завърна. Като в същото време в създаването на песни, се запази манталитета на 90-те – по-повърхностно и по-уязвимо. Вземи групите от началото на 90-те, от емо кор движението и пост хардкор групите, които пишеха за много повърхностни и крехки саморефлексии. Но го правеха по много мощен и добре продуциран, тежък начин. Открива се в групи като SEVENDUST, които много харесвам, BOYSETSFIRE. От тях получаваш мощни китари и ударни и обхватни мелодии. Те не създаваха позьорски песни, които всъщност не носят никакви послания. Музиката им е смислена. Това беше перфектният баланс за мен.

От другата страна - Когато стана част от THE SISTERS OF MERCY, оправдаха ли се очакванията ти?

Ben Christo - Беше странно, защото, когато станах част от групата, усещането ми какво представлява тя, беше формирано от няколкото албума, които имах. Присъединих се към нея, с убеждението, че ставам част от банда, застинала в 1990 година. Разбира се, че не беше така, защото от тогава бяха изминали 16 години. Трябваше да се адаптирам много бързо към факта, че климата и музикалното съдържание на групата се беше променило твърде драматично. Цветовата схема на бандата тогава беше много повече ориентирана към внасяне на по-ярки и флуоресцентни цветове в нейната естетика, вместо носенето единствено на черни кожени якета и други подобни. Което смятам за интересен и прогресивен ъгъл, който Andrew беше възприел. Той винаги сякаш се опитваше да осуети онова, което другите смятаха за правилно. И се обличаше с бяло кожено яке, като в същото време си обезцветяваше косата. Вместо да е черна и да носи черно кожено яке, си слагаше оранжеви очила. Страхотната част от него е, че никога не се опитва да върне миналото и групата да изглежда все едно е в 1985 година. Докато много артисти попадат в този капан. По отношение на тази естетика той винаги върви напред. Присъединяването ми към THE SISTERS OF MERCY, беше нещо ново за мен, защото от естетична гледна точка, не очаквах визията на групата. Спомням си, че по телефона казах на Andrew, че най-вероятно трябва да се обличам изцяло в черно. Не си спомням, дали ми отговори. По-скоро май не каза нищо. Но в момента са завърнахме към по-черната естетика и пак е различно. Това е наша версия, вместо да се опитваме да пресъздадем нещо от 80-те.

От другата страна - Работиш с много музиканти в различни стилови направления. Положителната и отрицателната страна да бъдеш Ben Christo?

Ben Christo - Положителните страни са много. Голям съм късметлия, че успях да постигна всичко, с което се занимавам. Правя турнета по целия свят, част съм от група, която съм слушал като тийнейджър. А също така съм срещнал толкова много от моите герои. Понякога дори да свиря с тях, независимо дали на сцена или в запис. В този смисъл мога да опиша всичко с една дума - щастие. Негативната страна е, че когато започвах, исках да създам мой собствен бранд и моя собствена група. Всичко опираше до моята група, когато се върна към първите ми опити в писането на 10 – 11 години. Не съм мечтал да се присъединя към състава на някого, а мечтаех да събера моя банда. Да създам обложките на албумите, да измислям имената на песните, да ги записвам, да направя кориците, екстремно примитивни и не чак толкова добри. Но така си представях нещата. Понякога се чудя, какво ли би станало, ако се бях понапънал да събера моя собствена група, да проправя мой собствен път и да създам моя собствена марка. Което по някакъв начин се опитвам да направя сега с моята банда DIAMOND BLACK, с която създаваме собствена естетика, визия и глас. Но се чудя какво щеше да се случи, ако бях направил това моя мисия от първия ден и просто се бях придържал към нея. И да мога да почувствам онзи различен вид удовлетворение, което получаваш, когато правиш своите неща, вместо да допринасяш за чуждите.

От другата страна - Шансът, който никога няма да си простиш, че си изпуснал?

Ben Christo - Страхотни въпроси. Много добре формулирани. Едни от най-добрите въпроси, които някога са ми задавали. Много благодаря. Наистина са много добри. Можеш да си представиш обикновено какво ни питат. Едно и също всеки път, а сега се получава страхотно. Много труден въпрос. Наистина много труден. Опитвам се да се сетя какво съм пропуснал. Със сигурност е свързано с усещанията, когато си си казвал, че е трябвало да постъпиш по определен начин и да направиш нещата оп определен начин – „Само да го бях направил така…“ Не мога да се сетя за нищо конкретно в момента. Знаеш ли, веднъж срещнах James Hetfield от METALLICA. Искаше ми се поведението ми да не беше толкова глупаво. Бях много нервен. Държах нещо, което по това време носех на сцената. Бях нервен и го изпуснах, а то се счупи и частите му се разхвърчаха навсякъде, включително и в краката на James Hetfield. А той ме погледна с онзи поглед „Да, човече...“. Иска ми се тогава да бях по-сдържан. Ако намеся и възможностите... Не съм сигурен. Няколко пъти ми предложиха да участвам в наистина големи проекти. По-големи от тези, в които по принцип участвам. Винаги ставаше въпрос за мейнстрийм проекти. Но отказвах, защото предпочитам да правя алтернативна музика. Когато се появяват подобни възможности, предпочитам да ги отхвърля и да продължа да се придържам към пътя на рока и алтернатива.

От другата страна - Последен въпрос – кой е твоят най-„Spinal Tap“ момент?

Ben Christo - Много са. Още един страхотен въпрос… Особено в навечерието на новия филм. Има един такъв момент. Бяхме в Бразилия през 2006 година. Бях в началото на турнетата с THE SISTERS OF MERCY. Можех да чуя как публиката скандираше името на бандата. Бях в бекстейджа. Тръгнах да търся огледало, за да си оправя косата. Влязох в банята. Оправих си косата. Насочих се към вратата, за да изляза от помещението. И дръжката просто се счупи и остана в ръката ми. Вратата остана затворена. Почнах да се паникьосвам. Опитах се да натикам дръжката на мястото й, но тя беше счупена. Чувах публиката и си мислех, че участвам в някакъв абсурд. Не можех да стигна до сцената. Нямах телефон. Това е. Всичко свърши, ще пропусна шоуто. Никой не знае къде съм. Край. Това е краят. За щастие, моят китарен техник по това време се досещаше какъв съм и че съм склонен да попадам в глупави ситуации. Дошъл да ме търси. Решил да провери и в банята, и отвори вратата, защото дръжката отвън беше здрава. Но винаги ще си спомням как поглеждам надолу и виждам счупената дръжка в ръката ми.