Лесна работа: За хората и имотите

Напоследък не веднъж наблюдавах следната история: родители купуваха апартаменти за вече порасналите си деца, които са си устроили живота в другия край на света и не планират да променят нито адреса, нито навиците си.

Едните бяха в САЩ, другите - във Франция и третото пораснало дете живееше в Германия със своите деца и съпругата си. А тук родителите вземаха кредити за никому ненужни жилища. Вероятно под заплахата на недоказаното предположение, че от януари, когато влезе в сила еврото, цените на имотите ще полетят още по-нагоре. А може и по друга причина… Заради криворазбран родителски дълг.

Вярвам, че родителите имат всякакви задължения, сред които едва ли влиза това - да правят огромни жертви, за да осигурят на отдавна порасналото си дете имот, от който то не се нуждае. Нещо повече: когато го получи на хиляди километри от живота си, вероятно ще се чуди как да го стопанисва и подаръкът ще се окаже източник на проблеми.

Какво ни има нас? Не можем да разговаряме пълноценно с децата си? Не проумяваме какво действително желаят? Жадуваме да им бъдем от полза, но не разбираме с какво точно?

Или проектираме върху тях своите непостигнати мечти, фантазии, комплексите си? Пропуснали, че светът се развива и променя, че порасналите деца имат свой живот и влагат в него смисъла и съдържанието, които те са решили да му дадат. А в този ред на мисли да притежават няколко тухли в родния си град, при положение, че през следващите петдесет години може да се върнат в него два пъти или изобщо да нямат път натам, това е меко казано ненужно. Сигурна съм, че има други по-добри начини за помощ и полезност.

Странно е как неволно пренасяме своите вкусове и желания върху най-близките си хора. А когато на линията са двама, те не винаги приемат нещата по еднакъв начин. Онова, което доставя радост на един, може да е крайно отегчително или неприятно за друг. Онова, в което някой влага цялото си сърце, може да изглежда абсолютно безсмислено на човека, за когото това се прави.

Да не говорим, че когато даваме, надхвърляйки възможностите си, без да са искали това от нас, затаяваме в сърцето си огорчение. Заради пожертваните средства, усилия, надежди, време. Време, в което е можело да пътуваме, да седим на сладка приказка и студено питие с приятели, да се смеем, да танцуваме, да се наслаждаваме на превъзходни моменти от живота. Вместо това се посвещаваме на нещо ненужно и непоискано, а често вменяваме вина на абсолютно невинния си близък човек, за когото сме решили да правим това.

Дали не е по-добре да разговаряме, да се интересуваме, да ни е важно какво казва другият, какво иска, какво точно го вълнува? Да знаем всичко това, за да го зарадваме действително с неща и преживявания, които имат реална стойност за него, а не сантиментална стойност за нас.

И тогава наистина ще е лесна работа да доставяме радост на любимите си хора и ще го правим добре.

Но.. не ми обръщайте внимание.

В крайна сметка всеки е свободен да обича и да се грижи както сърцето му подсказва, че трябва да направи това.

Светът е чудесен, когато е изпълнен с любов във всичките й проявления, а тя пък от своя страна сигурно повече си тежи на мястото, когато е имотно подплатена.