Мария фон дер Роп от Щутгарт: " Мечтая да науча внуците си на български"

Мария фон дер  Роп почти 50 години живее в Щутгарт.  Не признали българското й образование и тя завършила педагогика отново там. Тогава състудентите й я наричали „Слънчев лъч”. И днес 70-годишната дама много често се усмихва . Обича да пътува, защото човек се самообразова  така. Помага на немските институции в преводите от български език, а много държи той добре да се познава от сина й, мечтае да научи на родния си език и неродените си още внуци.

Мария фон дер Роп за пореден път избра Варна за пролетната си почивка. С нея се срещна Габриела Гаврилова.

Когато отидох в Германия, най-трудно ми беше да науча езика, защото в гимназията съм учила френски. После – в Южна Германия се говори швабски, който няма нищо общо с литературния немски език. За мен беше много трудно, често пъти съм казвала, че за 5 минути съм си събрала куфара, ако не мога да издържа- ще си тръгна.

Това често ли се случваше?

В началото – да. Когато хората ме заговореха на швабски и аз не ги разбирам, а те – чувствам, че се усмихват, че ми казват нещо хубаво, но аз не можех да ги разбера,чувствах се безсилна и това не ми допадаше. Но се заядох – казах си :”Толкова много неща съм научила, и това  ще науча”.

А по отношение на възпитанието, кое Ви беше трудно – като човек с българско възпитание, да приемете  от немците?

Нищо, абсолютно нищо. Одобрявах го. Аз лично съм възпитана много строго от моя татко. Той възпитаваше с много обич, но и с много строгост. И това ме подготви много добре.

Чувствахте се в Германия като в свои води?

Точно така. Татко беше много взискателен, майка беше като всяка майка - много щедра. Това ми помогна изобщо  в живота. Дисциплината, строгостта, точността, всички тези хубави качества.

Какво казвахте на своя син, той е високо в йерархията в голяма международна IT-компания. Какво искахте от него?

Никога да не се бие, когато е навън с децата . Когато види деца, които се бият и се карат, да си дойде в къщи. Да бъде едно мирно дете и той това го правеше, за щастие. Другите деца му се присмиват, защото казваха, че е страхливец, но той знаеше какво иска мама – да бъде добър и е такъв.

Каква ли борба е имало в душата му – да отговори на някой удар?

Сигурно, но ние бяхме на едно мнение с татко му- че той трябва да бъде внимателен и ако има проблем, да дойде в къщи , а ние ще говорим с детето или с родителите му, но той да не започва никога конфликти.

Скоро може би ще станете баба. На какво искате да научите своите внуци?

На български език, да Ви призная.

Вашият син- видях Вашата кореспонденция,  Вие си пишете на български език и той добре знае български, въпреки, че е роден в Щутгард?!

Да, така е . Аз от мъничък го научих на български език. Летните ваканции винаги карахме в България, имахме и  гости - моите родители. Това изигра много голяма роля също. Може би от втори –трети клас започнах да го уча  да пише на български език. Когато сме разделени, ние си пишем на български умишлено и го коригирам, където има грешка,аз държа много на чистия български език...

Аз видях едно „Във” с големи букви...

Точно така.  Той беше написал : „В Варна...” , а аз му пиша : „Във”.... той го знае,  но аз само напомних, че се пише във пред  думи, които започват с „в” или „Ф”. Като добър педагог, вероятно...

Не мога да кажа колко от българските деца знаят това правило в правописа. Какво искахте от своите ученици в Германия? Вие имате и дълъг стаж там – 25 години.

Да бъдат най-вече дисциплинирани, да уважават и труда на другия. Да разберат, че учителят идва не да ги наказва, а да ги научи на нещо  и те това го разбираха. 

Трудно ли се дава тази любов?

В мен кипи толкова много любов, все още. За мен не беше трудно. Моите ученици  са усетили моята обич и са ме запомнили. И казват:  „Вашата усмивка и Вашите хубави лъчезарни очи”. За мен това е голям комплимент. Още като студентка в Германия ми казваха – Слънчев лъч.

Как спечелихте сърцето на немците?

По-скоро моят съпруг ме спечели. Той беше голям джентълмен и към моите родители беше изключително учтив. Веднъж при нас беше майка ми, тя имаше рожден ден. Сутринта аз имах по-късно часове и станах по-късно, поздравих я и казах, че останалият подарък ще получи вечерта. Тя ми каза, че моят съпруг вече я е поздравил и е дал 500 евро. Ето и сега настръхвам. Такъв жест от страна на съпруга ми, който наричаше майка ми „Майка”.

На български?

Да, той разбираше български език.

Защо искате да научите сина и внуците си на български?

Всеки един език е голям прозорец към света. Ние имаме дълги години жена, която идва у нас да помага. Първата беше хърватка и той разбираше какво казва. Сега имаме рускиня и той също разбира когато говоря с нея. Миналата година беше два пъти служебно в Армения, пътувал с такси и говорел с шофьора на руски и прекрасно се разбирали- той говорел на български, другия на руски и нямало проблем в общуването. Беше много удовлетворен и щастлив.

Българските корени за една българка, която 50 години живее в Щутгарт?

Мисля, че са много хубави. Аз съм силно свързана с роднините, които са ми останали. Много приятели имам в България. Два пъти в годината си идвам. Кацам и оставам в София, посещавам музеи, галерии, театри....

А Варна като част от голямата България?

Варна е за почивка, както сега.

Вашето пожелание?

Моите пожелания към слушателите и целия български народ, желая им здраве, успех и дано да се намери умно правителство.

Това е част от разговора с Мария фон дер  Роп, която много пътува по света, но се чувства най-добре там, където хората са щастливи. В звуковия файл може да чуете и нейното обяснение за „липсата на усмивки” по лицата на българите и защо все още се налага на превежда на немските служби в криминални случаи с българско участие. Ще чуете и историята на един барон, към семейството на което тя се присъединява преди почти половин век и как там се отнасяли към българите.