Неда Антонова: Трябва да се надяваме нашето време да излъчи своя герой, своя Паисий

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• Неда Антонова

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

"Безмълвие" от Неда Антонова разказва за греховната младост на Паисий Хилендарски. Отец Паисий е останал в нашето съзнание като побелелия монах от читанките. След дълги години на проучване авторката го описва като различен човек - човек от Бога и за Бога. Жив човек.

Интригуващият роман "Безмълвие" от Неда Антонова, който разказва за греховната младост на Паисий Хилендарски, ще зарадва не само почитателите на историята, но и всички ценители на българската литература. В разговор със Светлана Вълкова Неда Антонова споделя и размишленията си върху важни моменти от историята ни, които са повлияли за развитието и упадъка на българската просвета. Говори и за поколенческата връзка между Паисий Хилендарски и Васил Левски, за историчеките личности, благодарение на които народът ни е съхранен.  

Аз мисля, че в такива случаи не се изисква кураж, а просто някакъв особен импулс, който осенява автора в определен момент. Но това е видимата част на айсберга. Явно става дума за някои натрупвания подсъзнателно. Що се отнася специално за Паисий, всички знаем за него всичко, защото то е много малко. Знаем това, което сме учили в учебника по история в 6 клас. Чиста случайност беше, от нези случайности, които според мен са необходимости. Четях нещо за Левски, когато работех по книгата си „Първия след Бога“, там, четейки за монасите републиканци на Хилендар, намерих интересно изречение. След като постъпва в Хилендарския манастир през 1745  за Паисий  не се знае нищо през следващите 10 години. В документацията, административната книжнина, кондики на маснтира няма нито една буква за него.  За брат му - да, за други монаси - също, но специално за Паисий - нищо. Кой е авторът, който няма да каже, че това е златната жила. Любопитството беше невероятно, спонтанно и мощно. Исках да видя къде е бил Паисий през онези години. Да е жив и здрав академик Иван Радев, който е написал едно фундаментално изследване от два тома за Паисий, но и при него, и в личен разговор не намерих отговор на този въпрос.  А това удвои желанието ми да го търся и така се стигна до книгата.

Когато става дума за исторически съществувала личност неминуемо съчетанието е факт и фикция в различни съотношения. При Паисий съотношението е в полза на фикцията.  Разбира се всичко това, което наричаме художествена измислица, не може да бъде произволно. То пак е така обусловено или поне най-малкото съществува в исторически рамки, в рамките на времето, в което човек живее. Тъкмо оттам произлиза и основната трудност, защото за да има плът, за да изглежда като действително всичко, необходимо е да се знаят много подробности за времето, за бита - как са се обличали, как са говорили, докъде са пътували, с какво са пътували хората от епохата. От някои неща самата аз бях много поразена, не съм знаела и не съм допускала, че това в възможно. Така че цялата работа беше едно приклчение на духа. Едно приключение, което много изискава от автора, но заедно с това и много му дава. То носи абсолютно обогатяване.

Казано с ръка на сърцето, това е така. Факт е, че той е можел да стане търговец, какъвто е и единият му брат. Имал е кантора във Виена. Другият му брат е в Хилендар. А Паисий е притежавал всичките качества да бъде търговец. В едно предание, в което според мен има доста гоялма доза истина, той е представен като любознателен, буен, висок, рус и много енергичен. Едва ли за този млад човек най-подходящото поприще е бил манастирът. Въпреки това той отива там. Трябва да се е случило нещо катастрофално, нещо кардинално в живота му. Нямаше как, трябваше да измисля някакъв грях, нещо, което да го тласне. Но погледнато обективно, Бог си знае работата. Паисий не би написал "История славянобългарска", ако беше станал търговец, или ако беше станал учител, или свещеник. Той е имал на разположение, освен своята енергия, която е му е помогнала да пътува, да събира информация, той е имал и тишината, самотата и битовата обезпеченост на манастира. Той е обитавал двуетажно жилище в крилото на манастира, чието изграждане се дължи и на спонсорството на брат му. Той е имал всичко, което е необходимо - усамотение и спокойствие, за да може да си подреди мисълта. Нещата са се подредили от само себе си с един обикновен избор, който той е направил. Точно отговорът на този въпрос ме привлече. Защо го е напавил.  Така му приписах този любовен грях, за да има сюжетът енергия.

Те всики са еманация на народа. Те олицетворяват неговото развитие. В разговорите си с много хора сме коментирали, че има поколенческа връзка между Паисий и Левски. Те и двамата са излъчени от народната същност и народната сърцевина - в точно определено време, за да решат един от важните проблеми на народа. Не може да се стигне до Левски, ако предварително не е имало грамотност, ако не е имало съзнание за историята. Самосъзнанието на нацията не може да стигне до идеята за чиста и свят република, която Левски прокламира, без просвета. Те двамата са надграждане, те са олицетворение на един и същи дух - националния.

Първо чисто психобилологически това беше най-трудната част от книгата. Много време ми костваше, много енергия. Защото не можех да си представя 40 дни да мълчиш. Но разбира се, за да си запази гласните струни, той е трябвало да пее псалми и да чете молитви на глас, но се е лишил от всякакво друго общуване на ниво бит, на чисто човешко ниво. Той е трябвало да стигне до безмълвието, до единението с Бога. Трябвало е да забрави всичко оново, с което е бил свързан предишният му живот. Ние познаваме механизма на запомнянето, на обогатяване, разширяване на периметъра на познанието, но не познаваме механизма на забравянето. И много ми беше трудно да го осъзная, да го систематизирам и да мога го предам и в жив план, достатъчно визуалано понятен, за да може човек да си го представи. А и самата дума съдържа тъмна, но и просветляваща енергия – безмълвие.