Художникът Александър Димитров: Всяка душа може да чуе песента на саламандъра

Това твърди пловдивският художник, който откри поредната си изложба във варненската галерия "Ларго" и я нарече „Песен на саламандър”. Специално участие в експозицията има бащата на автора - Симеон Димитров.

В почти всички свои самостоятелни изложби през годините Александър Димитров създава и включва по една творба, особено специална за него, рисувана обикновено по няколко месеца, задължително с много сложна и богата композиция, пълна с човешки фигури и стотици изображения на птици. Най-често картината се нарича „Островът в мен” и една от творбите в настоящата изложба не прави изключение.

"Песен на саламандър" може да разгледате до 10.08.2021 г.

Първо да поразсъждаваме малко върху интригуващото заглавие. Откъде се появи този саламандър?

Нещата в изкуството и в живота спохождат най-често внезапно всички нас. Името дойде след множество мисловни пътечки, които гравитираха около това как човек рисува, какво го прави така решително установен в това занимание, кой е този импулс, който поддържа така дълго вниманието на един артист. Вътрешно за себе си аз не намерих отговор, но стигнах до усещането, че този път е много специфичен, много ярко изразен за всеки творец и различен, приличащ на този тайнствен саламандър, който успява да живее, мечтае, съществува в пламъка. Такъв де факто е нашият живот – вид горене, което съвместява душа плюс по-тленното в съществуването ни. Едно пожелание за това, че изкуството е нещо, което значи твърде много, твърде задълго за всички нас, което ме подбуди да извадя непоказвани творби на моя баща, Симеон Димитров.

Това е много интересна част от изложбата. Той рисува близки и познати места – Марица, Бачковския манастир...

Да, това са много конкретни места, пряко свързани с неговия живот. Интересното е, че както казах, мотивацията на всеки художник е до такава степен различна, че сякаш говорим за напълно различни светове. При него се родиха тези картини за кратък период. Някои от тях е създавал на 16 години, други на 22, а както виждате, са зрели за годините. След това пътечката за него се промени и песента на саламандъра стана различна. Но за сметка на това прерасна в голяма любов към изкуството, която вече беше моят живот, моето следване, моята кариера плюс наблюдението на всяко едно постижение в сферата на изкуството. Голямото любителство е същият стремеж, но изпят по друг начин и в друго пространство.

Както казвате, всеки има своите ноти в тази песен. Вашите творби са разпознаваеми, но какво ново добавяте към тях този път?

В моите творби има от всичко по малко в посока към новото. Има повече мечти, повече надежди и, надявам се, повече очаквана светлина. Както и нови ноти във всичко.

Има разбира се и един остров, „Островът в мен”, който е нещо традиционно, което се появява всеки път, но с различно съдържание.

Да, „Островът в мен” ме съпътства в повечето ми изложби, на практика от първата ми по-сериозна изложба. Тя беше свързана с този остров. Той преобладаваше в нея, така че с удоволствие се връщам към него с пожеланието, че наистина заедно се живее по-добре.

„Заедно” казвате, но след като е остров, какво има на този остров? Не е ли самотно все пак?

Един много известен поет беше казал, че човек не би могъл да бъде остров. На практика това е невъзможно. „Островът в нас” е в много голяма степен преносен. По-скоро е усещането, че всички сме заедно в него.

Това е Вашият остров и Вашето усещане за остров?

Нашият с вас. С всички.

Кой може да чуе песента на саламандъра?

Аз мисля, че всяка душа може да се наслади на тази песен.