Милица Иванова: Думите имат огромна сила и енергия

Когато поглеждаме към младите хора в България с надежда, че те ще израснат по-успели от нас, ще са достойни българи, ще постигат победи и ще ни карат да се гордеем, можем да бъдем спокойни, защото на някои от тях днес знаем имената.

Милица Иванова завърши средното си образование тази година в Първа езикова гимназия във Варна. Освен с отличен успех, Милица продължава напред с още едно голямо отличие - Награда Варна за „Ученик на годината“ в областта на общообразователната подготовка. Отличена е за високи успехи във филологическите науки, литературното творчество, журналистиката и преводаческата дейност. Носител на многобройни първи и втори места в престижни международни и национални програми.  Четирикратен стипендиант на МОН по „Програма на мерките за закрила на деца с изявени дарби“.

Милица е и част от екипа на младежкото предаване „Свободен час“, което се излъчва всяка събота в ефира на Радио Варна.

Любимите й автори са Франц Кафка, Цруя Шалев, Никола Вапцаров, Оля Стоянова, Георги Бърдаров и мн. др.

Милица Иванова прави всичко с много любов. Пише от малка. Първото си стихотворение написва на 5 години и го посвещава на майка си. И до днес пази листчето с думите,  макар и изпокъсано вече, но то стои закачено на стената в дома й, като отпорна точка, към която се връща понякога.

С времето започва да пише есета, проза, стихотворения и да участва в много литературни конкурси. В гимназията започва да изучава немски език и тогава в нея се пробужда желанието да превежда художествена литература.

За Милица думите имат огромна сила и енергия и изпълва всяка една от тях със смисъл. За жалост все по-често ставаме свидетели на думи на омразата и на лошото, но в същото време много млади хора пишат за красивото, за любовта, за щастието и има някакъв баланс, споделя тя.

Ще й липсват училището, съучениците и учителите, към които се е привързала много, каза още Милица. На образователната система в момента у нас би сложила оценка 5, защото мисли, че й липсва малко повече въображение и спонтанност.

Най-ценният урок, който Милица е научила в училище, е че трябва повече да се вслушва в себе си и да я кара по-полека и по-спокойно.

Ще продължи образованието си в Германия, в Мюнстерския университет, където ще изучава политология и журналистика.

Арменски сладки

Пожълтелите лунички на ноктите падаха върху мокета. Нокторезачката ги изяждаше една по една. Възглавничките на пръстите пулсираха, а ноктите му се врязваха все по-навътре в тях. Кожата се зачерви до лека руменина. Отпусна меко ръце.

Топлината на завивките сутрин го унасяше. Олюляваше го, особено когато сутрините бяха студени. Тогава краката изтръпваха. Стъпваше върху хладните груби плочки. Излизаше мълчаливо на балкона, където целият изтръпваше до безчувственост, и се връщаше обратно в стаята.

След този си сутрешен ритуал Виделин долепяше голия си олющен гръб до студената северна стена на спалнята. Правеше същото и в банята след горещия душ. Само така успяваше да отлепи тежкия студ от сбърчената си кожа и най-после да се събуди. Пиеше кафето кисело. Горчилката го зареждаше. Прехвърляше се на фотьойла пред огромния запотен прозорец. Зад стъклото пълзяха контурите на сутрешните морски изпарения и изгревът. Сутрин го сърбяха пръстите на краката. Докато старателно ги отъркваше един о друг, гледаше мълчаливо и без звук някоя научнопопулярна документалка за гърбатите китове. Тази сутрин даваха за онази медуза, чието име никога не запомни. Веднъж годишно медузата ражда едно едничко бебе риба. И още преди дори да е потрепнала с опашка, рибата поглъща своята майка медуза. Мисълта, че с медузата споделяха една и съща съдба, го боцкаше между звучните сърбания от кафето. Убиваше му под клепачите, чак до върха на миглите.

Виделин раждаше звуци, думи, изречения и после им се оставяше да го погълнат. Направо го изяждаха целия. Езикът на непознатия свят го плашеше. Страхуваше се от всички езици, които не разбираше, на които не можеше да възпроизведе и преведе ни една дума. Непознатите думи висяха на раменете му като оловна отливка, чиято тежест се спускаше до скования му език и с някаква невралгична лекота го оплиташе в неяснотата си.

Сутрешната тишина беше от значителна важност за него. Докато часовникът не достигнеше десет, мълчеше пред телевизора, от който изскачаха образи без звук. Тогава думите, все още залепнали по стените на гръдния му кош, започваха да самогенерират някаква летлива енергия в себе си. Още малко и щяха да се оттласнат от своето затишие нагоре по гласните струни, да ги раздразнят и разтреперят като копринени нишки. После думите събуждаха приятно хапещ рефлукс у него. Завалваха се като сфери прах по рецепторите на езика му и през ранните обедни часове вече свободни се разливаха по белия лист от върховете на пръстите му. Виделин вдишваше и издишваше арменски думи. Всякакви думи – лъскави, кухи, тежки, безвкусни, накъдрени, всякакви. Усукваше ги като пъпни върви една в друга и от видимо сблъскващите им се странни различия някак си създаваше една блажена цялост. Всеки ден превеждаше десетки страници от арменски език. Превеждаше за всякакви неща – от хора с ампутирани крака, през етикети на салами, до евтаназии и кръщелни свидетелства. През превода преразказваше човешки и нечовешки истории, разказваше ги наново, сякаш си ги измисляше сам, ей така, за удоволствие. Обичаше празни мастилници с подгизнали дъна, недовършени изречения, самотно хлътнали думи в пространството на мисълта. Преобличаше единия език в другия. Преводът от арменски бе като рецепта за арменски сладки. Овалваше всяка дума в брашното на посланието й, ласкаво я потупаше с щипка канела и я оставяше да отлежи за секунди на върха на небцето, а после и на върха на пръстите му. Накрая я оформяше на белия лист както той най-добре си знае. Някои думи бяха самотно единични на своя си език, но преводът ги намираше. Отъркваше ги една в друга и ги залепваше. Красиво е да си скулптор на думи, да градиш мостове между езиците, да си първообраз на милиони малки ембриони от морфеми и звуци, които да възпитаваш и строяваш в красиви, чисти

редици от узрели изречения. Думите узряваха под грубите му, детайлни пръсти. Натежаваха сочни като гроздов плод и меко капеха по белия лист. Сладостта им го замайваше. Търкаляше ги между редовете като стъклени лимки. Понякога се увличаше до крайна инфантилност. Хлътваше между интервалите, двоеточията и запетаите. Така му се услаждаха арменските думи. Овалваше се в сладостта им и блажено се разливаше сред потока от арменски звуци.

Нощта го унасяше. Омайваше думите в затишие. Олюляваше ги приспивно в съня си, за да посрещнат утрешния ден в цялото си очарование.