Лесна работа: Подаръкът

Когато съм се родила, дядо посадил дърво и го нарекъл на мен. Братовчедите ми също имаха свои дървета. Попски круши. Невероятно сочни и сладки. С всеки следващ рожден ден на патрона си, дърветата растяха по-високо; сянката, която хвърляха наоколо, ставаше по-гъста; плодовете – по-едри и вкусни, а жълтият им цвят толкова се насищаше, че грееше като лятно слънце в талантливо нарисувана картина.

Винаги ще съм благодарна на дядо за този изключителен подарък, който направи на всеки от нас.

Да посветиш на едно дете дърво и така да му подариш невероятно преживяване е очарователно, възпитателно и вдъхновяващо.

Зная колко много хората в наши дни намират за важно да подаряват златни синджирчета, банкови сметки и недвижими имоти, но въпреки това продължавам да вярвам, че един от най-ценните подаръци е именно този, който получихме от дядо.

Той беше работил с хора и технологии и едва, след като се пенсионира, посвети времето си на градината. Вървеше сред лозите и дърветата с учебници в ръка и като вълшебник създаваше, присаждаше, грижеше се, знаеше всичко за всяко плодче и за всяко листенце наоколо. А ние – внуците му похапвахме най-едрите и вкусни плодове. И имахме привилегията от раждането си да притежаваме по едно свое дърво, кръстено с нашето име и растящо заедно с нас.

С този невероятен подарък дядо ни организира по едно специално лично преживяване, което доставя удоволствие и трае дълго-дълго през годините.

Докато си играеш, да изтичаш до своето дърво, да прегърнеш стеблото му, да се насладиш на първите му плодове, да вкусваш от тях късчета радост, а ароматният сок да лепне по ръцете ти и да прави деня още по-сладък и очарователен...

Преживяване, което не може да се сравни с никое друго.

Или след буря да бързаш към дървото си с тревога, дали ветровете са го наранили, оцелели ли са плодовете му – изобщо: дали нещата са наред с милото ти и жизнено приятелче, което освен всичко друго, носи и твоето име.

Днес, години по-късно, все още оценявам силата на този подарък.

С него дядо ни подари щастие... Дълготрайно щастие, което присъстваше в живота ни сезон след сезон, година след година.

Научи ни на грижа, на отношение и отговорност и ни даде възможност да се наслаждаваме на простичките, но безценни удоволствия на живота: да гледаме как крушите растат, заедно да ги берем, да хапваме заедно, докато разговаряме и се смеем и всеки от нас да изпитва гордост, че има свое собствено дърво и се грижи за него.

Моят прекрасен, мъдър дядо ни беше подарил смислено преживяване, което дълго време ни доставяше огромна радост, доближаваше ни до истинската ни същност и създаде незабравими, щастливи спомени. А защо не и преживяване, достойно да се нарече първа детска стъпка в толкова модерните днес практики на личностно развитие?

Освен това то имаше потенциал да се превърне в част от много по-голямо и вълнуващо житейско приключение. Вярно, никой от нас не пожела да стане агроном, но любовта към природата и жаждата за нови пътувания, земи, гледки и събития и до днес горят в сърцата ни.

И още нещо: оттогава зная, че ако някой ми каже: „Обичам круши, череши, ягодова торта, лимонов пай, рози, фрезии, лястовички,... да свиря на китара“... или каквото там обича, това обикновено е началото на дълга, красива история за вълнуващи преживявания и любими, много любими хора.

Автор: Даниела Иванова