"Радиолюбител значи общност" - Вяра Николаева за тръпката, която остава и до днес

Един от любимите гласове в ефира на Радио Варна, Вяра Николаева, съвсем случайно споделя, че някога е започнала първите си стъпки към професията днес именно чрез радиолюбителство. Вяра казва, че радиолюбител значи общност. Да си част от тази общност е емоция и тръпка, които остават за цял живот. Само на 8 г., малката тогава Вяра става част от екипа радиолюбители в Добрич, който се ръководи от Димитър Галмадиев. Много точки и тирета бележат началото на голямата любов на Вяра, за която и днес си спомня под различни технически термини, защото радиолюбителството започва именно с комбинацията от знаци и цифри:

Eдин глас от ефира на Радио Варна, този на Вяра Николаева, която осъществи една детска мечта. Oт радиолюбител стана радио работник..

Горе-долу така ще случи. Всъщност това е една традиция. Първият човек, който е свързан с радиолюбителството, това е моята майка. Покрай нея аз се озовах в радиоклуба в Добрич. При Димитър Галмадиев, един човек, който успяваше по много особен начин да ни пали, да ни мотивира. Всъщност нещата не са толкова лесни защото това са много точки и тирета, които човек трябва да запомни, за да може да бъде радиолюбител.

Сега има ли радиолюбители или може би това е било нещо от онези времена, когато радиото е било нещо тайнствено за мъниците особено с много джаджи, които сега така наричаме?

Радиолюбителството си е нещо, което няма начин да отмине. Може би не в тези размери, в които беше по онова време, но радиолюбител значи общност. Това са хора от цял свят, които се свързват през радиостанции. Всеки си има слушателски номера и се намира в ефира. Много често се е случвало да долавяме сигнали „SOS” в ефира на радиостанцията като по-малки. На радиостанцията сядахме, за да работим радиомикрофония - комуникация с глас и радиотелеграфия телекомуникация. Най-емоционалният момент е бил когато се свържеш с даден човек от определена точка на света, да чакаш да получиш радиокартичка. Това бяха едни специални картички, които имаха своите индентификационни кодове „LZ2KDO” беше от България. Всичко това се събираше в албуми. Въпреки че, бяхме малки до късно стояхме пред радиостанцията. Това си беше магия да чакаш от някъде да засечеш сигнал, да установиш всъщност къде и с кого си се свързал. Имаше много интересни състезания, провеждаха се регионални и републикански състезания, завързваха се много приятелства. Аз съм била състезатели по радиозасичане, или „лов на лисици” както го наричахме. Подобно на ориентирането, но се криеха предаватели на различни места, а ние с радиоприемници, които имаха дълги антени със слушалки, трябваше да засечем сигнала на съответната радиостанция и да открием къде е. След това трябваше да ни поставят печат върху талоните, че сме ги открили, и така до следващата точка. Поне на мен това ми остана тръпка, до колко е общо със радиото незнам защото радиото се оказа малко по-късен етап на детските ми мечти когато разглобявах един “VEF” тайно в гардероба, но това е съвсем различно. Иначе все още си пазя морзовия ключ, с който съм работила. Пазя си слушателския номер защото имам право на лична радиолюбителска станция. Такава нямам, разбира се.

Но никога не е късно..

Да никога не е късно. Малко скъпо удоволствие, но пък емоцията, емоцията остава. Няма начин нещо, което ако си го приел със сърце, както и всичко останало то остава любов за цял живот.

Тези хубави кадри, които предостави са снимки пред един такъв апарат. Ти ще кажеш най-общо какъв е този апарат. За всички наши слушатели, а и последователи в социалната мрежа „фейсбук” и в нашата интернет страница.

Да, а на другата снимка, която съм дала се виждат тренировки по радиотелеграфия. Пуска се запис на групи цифри, които вървят като морзови сигнали и ти трябва да ги дешифрираш. След това ти самият трябва да предадеш групата цифри на следващия човек, който е до теб, така че интересни неща се случваха.

Благодаря ти!