Великите европейци - Ханс Кристиан Андерсен

„Снежната кралица”, „Малката кибритопродавачка”, „Дивите лебеди”, „Грозното патенце”, „Малката русалка”, „Новите дрехи на краля” – дори няма да питам дали познахте за кого ще говорим днес. Сигурен съм, всички знаете писателя Ханс Кристиан Андерсен, нещастният човек от щастливата Дания, който ни остави тези и още много шедьоври от света на приказките. 

Ханс Кристиан Андерсен, Сюита, І – Благородният поет

Историята за грозното пате, но разказвана 70 години и с финал, който съществено се различава от онзи в приказката – така най-кратко може да се опише животът на Ханс Кристиян Андерсен. Имам предвид, разбира се, разликата между щастие и нещастие. В приказката патето, което всички смятат за грозно, само защото не е като тях, а и никой не знае като какво е, се превръща в най-красивия лебед и заживява сред другите лебеди, а те, в някакъв момент дори, както пише Андерсен, го „милват с клюновете си”. В реалния си житейски път обаче той, въпреки че изминава разстоянието от най-бедното, странно и грозно дете до богат човек и един от най-великите разказвачи на приказки в света, все пак умира неразбран, самотен и тъжен. Какво като се е превърнал в лебед? 

Историята на лебеда Андерсен започва през 1805 година в датския град Одензе, в едно от възможно най-бедните семейства. Баща му, Ханс, е обущар, а майка му – Ана-Мария – перачка. Дядо му е бил или изключителен мъдрец, или луд. Всъщност, смятат го за луд, защото цял живот изрязва дървени фигурки на различни странни същества с криле. В семейството обаче се носят приказки, че имат благороден произход, забравен под натиска на бедността. Версиите са различни, включително че Андерсен може да е незаконен син на крал Кристиан VІІІ. Нищо такова не е доказано, но това не пречи на Ханс цял живот да си въобразява какъв би бил животът му, ако нещата бяха поставени по друг начин. 

Любовта на момчето към приказките идва от баща му, който е грамотен и не само му разказва, но и му чете от една голяма книга арабските „Приказки от 1001 нощ”. Малкият Ханс ходи в училище за бедни, там се преподава основно Закон Божий, писане и аритметика. На всичкото отгоре той страда от дислексия и дисграфия, тоест, не може нито да пише, нито да говори правилно, което си остава проблем за цял живот. На всичкото отгоре е наистина грозноват - кльощав, длъгнест, блед и с голям, остър нос, което му гарантира подигравки и отхвърляне до живот.

Ханс Кристиан Андерсен, Сюита, ІІ – Европа от влака

На 14 Андересен напуска дома си и заминава за столицата Копенхаген. Когато майка му го пита защо, той отговаря – „За да стана знаменит”. За целта младият Ханс разчита на прекрасния си глас и заминава с идеята да стане актьор в операта. Е, участва в едно представление, но кариера не прави, защото гласът му бързо мутира и скоро вече няма нищо общо с прекрасното. Подобни обрати са много характерни за целия живот на Андерсен и му носят допълнителни страдания, освен изобилните онези, от които и без това страда. 

Дълги години той е в плен на депресията и е изключително раним и обидчив човек. Известен е случай например, когато, вече като прочут автор, изскача в градината си с писъци и се тръшка на земята близо час, само защото се е появила недостатъчно хвалебствена критика за неговата последна творба. Освен това има куп мании и получава параноични пристъпи по най-фантастични поводи. Страхува се например от кучета, от това да не си загуби паспорта, да не бъде ограбен, както и от наемни убийци. Тормози се от мисълта да не полудее, а също – да не умре в пожар. Съвсем искрен е ужасът на Андересен да не бъде погребан жив, затова уговаря познатите си, ако случайно умре, да му прережат една от артериите, преди да го погребат. Когато се разболява пък, оставя до себе си бележка – „Само ви се струва, че съм умрял”.

Писателят винаги се измъчва от мисълта, че е платил повече пари за някакъв билет или книга. Цял живот страда от зъбобол и сериозно смята, че от броя на зъбите му зависи и неговата плодовитост като автор. И той наистина не написва нито ред, след като пада и последният му зъб. Един от най-големите страхове на Андерсен е да не бъде отровен. На стари години деца изпращат на любимия си писател огромна кутия шоколадови бонбони, но той изпада в ужас и препраща бонбоните на своите племенници. На всичкото отгоре Андерсен не обича децата. Меко казано. 

Когато в последната година от живота му Дания решава да му издигне паметник, скулпторът го изобразява седнал на стол, с група деца наоколо. Той се вкисва от това и настоява да махнат децата - затова и до днес си стои самотен на бронзовия стол. Разбира се, за да е още по-пълна картината с андерсеновите страдания, непременно трябва да се каже, че той цял живот се измъчва от несподелена любов, а, изглежда, и от не съвсем установена представа за това към кой пол всъщност принадлежи.

Ханс Кристиан Андерсен, Сюита, ІV, Костантинополският поетичен пазар

Въпреки всички страдания, желанието да надделее, да стане знаменит, да бъде на върха, е нещо като вечен двигател в живота на Ханс Кристиан Андерсен. Той е още дете, когато някаква циганка врачува на майка му и предрича, че синът и ще стане толкова известен, та в Одензе ще палят огън в негова чест. 

Когато в Копенхаген се проваля с пеенето и актьорството, Ханс решава, че може пък да пише за театъра и наистина го прави, при това с известен успех – поне колкото да не умре от глад. Междувременно, с ходатайство от шефа на Кралския датски театър, кралят му дава стипендия и Андерсен цели пет години доучва в Елсинор. „Това бяха най-тъмните и горчиви години в моя живот” – казва по-късно той. И няма как да е иначе, след като 20-годишният грозен и смотан дангалак учи заедно с 14-годишни пакостливи тийнейджъри, за които е постоянно посмешище. 

Андерсен губи желание за писане и изпада в дълбока депресия. Две години след края на училището обаче той се връща в света на словото и издава първата си много успешна книга с разкази, както и една пиеса. Междувременно получава малка стипендия от краля, за да може да пише и се отправя на първото си пътуване из Европа. То му дава криле и след края му той издава един роман, пътеписна книга и първата книга с прочутите си „Фантастични приказки”. Това става през 1835-та, Ханс Кристиан Андерсен не се прочува с приказките си веднага, но няколко години по-късно излиза и втора книга, започват да го превеждат  и издават в много страни. 

Още първата книга включва например „Малката русалка”, приказката, чиято героиня е символ на самата Дания. И днес може да се види как бронзовата и фигура, приседнала на един камък в залива на Копенхаген и с поглед, впит в далечината, очаква своя принц. Всъщност приказките на Андерсен, както вероятно вече ви е известно, не са за деца. Или поне не са само за деца.

 Ханс Кристиан Андерсен, Сюита, ІІІ, Малката кибритопродавачка

Също като Малката русалка, самият Ханс Кристиан Андерсен цял живот чака своя принц, а и своята принцеса – но се знае, че на 70 години умира напълно девствен. Въпреки, че ходи при проститутки доста често, той им плаща, само за да си говори с тях и се обижда от подхвърлянията, че може би прави нещо друго. От дете се влюбва в различни момичета – първо е Риборг Войт, следват Кристиан Орстед и Луис Колин, а голямата му любов е певицата Джени Линд, „шведският славей”. 

С всички тях той е близък, но нито една не е влюбена в него. Най-често те го обичат като свой брат, не повече. Докато той изпада в треска от близостта им и мълчаливо, но силно страда от постоянната липса на онази любов, за която копнее. В същото време двойствената му сексуална природа го отвежда и в други земи. Знае се например, че приятелството му с Чарлз Дикенс се разваля, след като Андерсен се заглежда по един от неговите синове. После пък в писмо до приятеля си Едуард Колин той пише: „Аз гасна по вас като по красиво калабрийско момиче. Моите чувства към вас са като тези на жена. Но женствеността на природата ми и нашето приятелство трябва да останат тайна”. 

Е, приятелството им остава в тайна, но и този път не се реализира в пълноценна любов. Всъщност обаче има една любов, която остава с него наистина завинаги, дори досега. Малко преди смъртта си, Ханс Кристиан Андерсен разговаря с един композитор за музиката, която да се изпълни на погребението му и казва – „Много от хората, които ще вървят след мен, ще са деца, така че нека ритъмът да е съобразен с такта на малките им стъпки”. Да, децата по цял свят на истина го обичат и досега. Не че от това на него самия му става по-леко.

Ханс Кристиан Андерсен, Сюита, ІІ – Европа от влака