Великите европейци - Макс Ернст

„Да кажеш „да”, значи да кажеш „не”: потресаващият фокусник на битието окрилява нервите на истинския дадаист – така той лежи, така се мъчи, така кара велосипед – Полупантагрюел, Полуфранциск, и се смее ли, смее. Той е против поставянето на естетико-етически цели. И против теориите на литературните глупци, които се опитват да прекроят света. Той е за дадаизъм в литературата и живописта, за дадаистки събития в света. Да бъдеш против този манифест, значи да бъдеш дадаист”.

Великите европейци - Макс Ернст, поредица на Пламен Асенов

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Очевидно да бъдеш „за” този манифест също значи да бъдеш дадаист. За нормалния човек цялата работа изглежда като някакъв логически капан, но не се притеснявайте, това е като магията – реално действа само на онзи, който вярва в нея. А, от друга страна, ако вярваш в магията на дадаизма, подобни капани се преодоляват лесно. През годината 1919 един немски художник на име Макс Ернст обаче няма подобни притеснения. Свършил с армията, той отива в Кьолн, където среща разни пропаднали типове от европейската естетическа – или анти-естетическа – бохема и прочита създадения три години по-рано в Цюрих манифест на дадаизма, чиито финал цитирах отначало.

Ернст вече има опит с провокациите в полето на изкуството, но дадаизмът, колкото и заниманието с него да изглежда несериозно, всъщност се оказва база за поне две от основните течения на модернизма, белязал целия ХХ век – сюрреализма и немския експресионизъм. „Дада” не означава нещо определено, въпреки че на различни езици означава различни неща. Както пише Тристан Тцара в самия манифест, „на езика на негърското племе Кру „дада” означава опашката на свещената крава; в някои области на Италия така наричат майката; на френски е детско дървено конче, а в някои европейски езици е пример за двойно потвърждение”.

Не знам дали Тцара знае обаче как на български това двойно потвърждение се превръща в чисто отрицание. Ето, ако кажа например, че подобно изумително преобръщане на смисъла е типично за дадаизма, вие спокойно може да ми отвърнете – да, да. Което значи – не. Обаче ако се замислиш - и това „не” потвърждава обратното на самото себе си. Истинска прелест. Чудя се само защо в такъв случай дадаизмът не се е зародил в България, след като тук има толкова благоприятна почва за него…..

Макс Ернст е роден през 1891 година в Брюл и започва да рисува от малък. Баща му е учител на глухонеми деца и любител-художник, но със силно консервативен вкус. От него Макс получава първите уроци, но в следващите години прави всичко възможно да ги превъзмогне, да отиде далеч отвъд. Смята се, че като дете Макс обича природата и ходи много из горите, а това по-късно води до честото, дори натрапчиво присъствие на гори и изобщо растения в неговите творби. Друг важен елемент от естетиката на по-късния Ернст са птиците, най-често в ролята на хора-птици.

Една нощ, когато е на 15, умира любимият папагал на Макс. По същото време се ражда неговата малка сестра Аполония – и впечатлителният юноша остава с вярата, че жизнената искра от птицата се е преселила в човека. По волята на родителите си Макс учи философия в Бон. Заради уклона си към психологията, посещава често домове за душевноболни и обръща голямо внимание на рисунките и скулптурите, които те правят като част от терапията си. Дори замисля да пише книга за това, но житейският му фокус, който и без това не е особено концентриран върху философията, бързо се измества. През повечето време той рисува, ходи на лекции по изкуството, обикаля музеи и галерии.

Окончателно минава в ордена на художниците, след като в Кьолн вижда изложба на Гоген, Ван Гог, Сезан и Пикасо. Присъединява се към течението на тъй наречените „рейнски експресионисти”, участва в няколко изложби и пише статии, в които се подиграва на критиците заради тяхното настояване да се използват понятия като „майсторство” и „вкус” при оценката на картините. И тук пак трябва да кажа – не се заблуждавайте обаче.

Това са естетически закачки, а иначе казаното изобщо не означава, че Макс Ернст е паднал от Марс или че призовава да се ценят само онези художници, които са паднали от Марс, но са големи творци, именно защото нищо не разбират от изкуство. Точно обратно, макар да няма специализирано образование, самият Ернст е сериозен, дълбок познавач на цялата история на изкуството, изучава я цял живот и истински се наслаждава на това естетическо пътешествие в „стандартното” изкуство. Дори може да се твърди, че той нарочно го опознава толкова добре – просто за да го продължи. Като донякъде го разруши, разбира се, но и донякъде го съгради наново.

През Голямата война Макс Ернст едва оцелява, след като оръдието, край което служи, го удря при отката. Пращат го при картографите и там той може да рисува, дори се изхитрява да направи изложба в Берлин. После идва скока му в дадаизма, който всъщност се заражда като естетическа реакция на гадния свят, роден от войната. Една от основните естетически идеи на дадаистите е означаването, показването, фактически – превръщането, на обикновени, всекидневни предмети в естетически факти. Тоалетна чиния, подредена като експонат в изложбена зала е класически пример за това. В този дух не е случайно, че дадаистите измислят колажа и Макс Ернст е пионер в него.

„Опитвах се чрез колажа да достигна до случайната среща на две отделни реалности в неподходящото място и време” – казва самият Ернст. Желанието му е дотолкова силно, че през 1920-та в една немска кръчма с приятели и съмишленици организират изложба - „Ранната пролет на Дада”. Публиката е така скандализирана от изложеното, че стават разправии и сбивания, пресата описва всичко, а бащата на Макс Ернст официално се отказва от него. Отзвукът по света, особено в Париж, Цюрих и Ню Йорк обаче е огромен и той получава покана от Андре Бретон за изложба в Париж.

Заминават само работите му, самият Ернст не получава френска виза, но и така успехът е голям. От това не следва забогатяване, ако това си представяте, следва само слава, най-вече в артистичните среди. Това обаче е достатъчно за Макс, за да реши, че мястото му е в Париж и да отиде там нелегално, с паспорта на приятеля си Пол Елюар. Дружбата му с Елюар има много измерения. Близки по естетически нагласи, двамата три години споделят и една и съща жена - съпругата на Елюар, прочутата рускиня Гала. Макс също е женен, но отпраща жена си в Кьолн и заживява в една типична френска тройка.

Всичко върви добре, но Елюар постепенно полудява от ревност, тройката се разпада, а малко по-късно на Гала и писва и отива при Салвадор Дали. Освен със секс, в Париж Макс Ернст се занимава и със сюрреализъм. Дотолкова се занимава, че, съвсем по дадаистки, заедно с Хуан Миро получават обвинения от Андре Бретон и Луи Арагон, че „принизяват идеите на сюрреализма”. Ами как иначе ще го утвърдим, ако не го принизим – със сигурност е попитал Ернст.

От началото на 30 години до началото на Втората война се случват няколко интересни неща в живота на Макс Ернст. През 1931 в Ню Йорк се представят негови колажи, излизат и няколко книги. През 36-та, пак в Ню Йорк, участва в голямата изложба „Фантастично изкуство, дадаизъм и сюрреализъм” в Музея на модерното изкуство, в Париж пък прави художественото оформление за една пиеса на Алфрен Жари, бащата на славната наука Патафизика. Междувременно Макс Ернст се среща и се разделя с различни жени, а когато избухва войната, като немец е затворен от французите в лагер и преживява доста приключения, за да се измъкне.

Най-после през 40-та година влиятелни приятели, включително Пеги Гугенхайм, успяват да го отведат в САЩ. Двамата с Пеги се залюбват и се женят, а животът им е приказка, още повече - голяма част от творците на европейския модернизъм тогава също са в Ню Йорк. Да, обаче точно Ернст измисли техниката, която застана в основата на целия американски абстрактен импресионизъм. „Завържете празна консервна кутия на връв с дължина метър или два, пробийте дъното, напълнете кутията с боя и я завъртете над платно, което лежи на земята” – така без колебание описва Макс Ернст своята нова технология за рисуване, наречена от самия него „осцилация”, тоест, колебание.

Първата му картина, създадена по този начин, съвсем дадаистки е озаглавена „Глава на човек, заинтересован от полета на неевклидова муха”. Към нея проявява страхотен интерес един американец на име Джаксън Полак и възприема новата технология, като обаче я прекръства на Drip painting, нещо като „рисуване чрез накапване”. От страна на Макс Ернст следват още много и много велики стъпки в пътеката на славата, съпътстваща изкуството, които обаче така и си остават не особено успешни в пътеката на парите.

Финансовият успех идва при него едва през 1948, когато издава книгата си „Отвъд рисуването”. Тогава той вече е разведен с Пеги Гугенхайм и женен за наистина голямата си, дълга и последна любов, красавицата Доротея Танинг, художник и поет. С нея Макс Ернст се връща в Европа и двамата живеят заедно до смъртта му през 75-та. Тогава, на 84-годишна възраст, си отиде художникът, без който светът на пълния с модерни идеи ХХ век нямаше да бъде съвсем същият, онзи художник, който ни каза: „Когато гледате една картина, не се питайте какво означава тя, а попитайте себе си – кой съм аз”.

Споделете

Великите европейци - Макс Ернст

За Коледа ФА „Тракия“ с образователни концерти за най-малките

Стоян Терзиев представя ‘‘Рицарят на жълтата принцеса‘‘

"Пловдив 2019" дава 2 млн. лв. за културни събития догодина

Театралният музей на Драмата става интерактивен

Среща с поетесата Катерина Василева в “Петното на Роршах“

За Радио Пловдив

Програми

Още