Великите европейци - Пол Маккартни - втора част

Кой знае какво си мисли сега Пол Маккартни, когато не е стар, на цели 64, както пее в песента си, а вече на 73. Чудя се колко често се връща към годините с „Бийтълс”, които за него преминават наистина като сън – понякога прекрасен, понякога отвратителен, но при всички случаи сън, след което се събуждаш в друга Вселена. 

Виж, в началото е друго. В началото те завладяват света. След Англия идват концертите в Париж, после в Съединените щати, турнето в Австралия, в Япония – всичко е слава, пари, емоции, тълпи, самотни хотели, дълги полети и непрекъснати писъци, жени, които не искаш, микрофони, пред които все повече говориш каквото си искаш…..Обикновено в най-провокативните интервюта Джон произнася думите, но Пол е винаги е там и се смее. „Бийтълс” са по-известни от Исус Христос – няма проблеми. 

„Как се отнасяте към движението в Детройт което иска да се закрие „Бийтълс”. Ами ние пък започваме кампания да се закрие Детройт.” На фона на всичко това момчетата снимат филмови проекти, композират, записват студийни албуми. Така или иначе, независимо дали я искат или не, тяхна основна спътница през онези години е славата. А Пол, трябва да си признаем, е дълбоко влюбен в нея. Много повече от Джон. Много повече от мнозина други гении от неговия вид.

 Пол и досега си пада малко паун, не го крие, само понякога се опитва да не го демонстрира чак толкова. А тогава той е славното дете на съдбата и обича съдбата, задето му носи слава. Твърди, че страхотната му любовна песен „AndIloveher”, „Аз я обичах”, не е посветена на никоя конкретна жена. Но според мен може пък и изобщо да не е посветена на жена, нали?

Аз я обичах

През 1965-та, само две години след появата на първия албум на „Бийтълс”, кралицата им връчва Ордена на британската империя. „Преди церемонията отидохме в тоалетната на Бъкингамския дворец и изпушихме по една трева” – гласи разказът от първа ръка на Джон. А Пол пък написва закачлива песничка, в която твърди: „нейно величество е доста хубавичко момиче, макар че няма много какво да каже и се променя от ден на ден, искам обаче да кажа на нейно величество, че един ден ще я направя моя…..”

Някъде по това време, заедно с огромните хитове „Yesterday” в албума „Help” и „Michelle” в „Rubbersoul”, Пол Маккартни прави нещо важно, без да си дава сметка какво прави. Докато другите трима си купуват провинциални имения и се оттеглят от градския шум, той остава в Лондон и се гмурва в огромния свят на културата. 

Обикаля книжарници, ателиета, галерии, джаз-клубове, запознава се с авангардни художници, поети, музиканти от цял свят, очите му се отварят за нещо повече от песничките как едно момче среща едно момиче и между тях има йе, йе. Чете Алфред Жари и Жан Кокто, слуша класическа музика и модернисти като Щокхаузен и Лучано Берио, в лондонските подземия среща Анди Уорхол, Питър Блейк, Алън Гинсбърг, кани в дома си и води шестчасов разговор с един от най-модерните философи Бертран Ръсел. 

Така започват и неговите собствени експерименти в музиката, които знаем от албумите Revolverи Sgt. Pepper`s, в който личи как самотните сърца на момчетата от „Бийтълс” стават все по-самотни. „Странното е – казва сам Пол във връзка със своите авангардни търсения – че въпреки всичко публиката продължаваше да смята мен за „сладкия бийтъл”, а Джон – за „мъдрия бийтъл”, за циника-интелектуалец. 

Всъщност нещата стояха точно обратно.” Така е, май наистина точно обратно стоят. До онзи ден и аз смятах, че невероятно провокативната песен „Защо не го направим на пътя” е на Джон, но не – дори тя е на Пол.

Защо не го направим на пътя

След смъртта на Браян Ъпстейн през 1967 година момчетата са объркани и се събират, за да решат какво ще правят. Албумите им Revolver и Sgt. Pepper`s са голям хит, получават всевъзможни награди, но те самите усещат, че нещата вече не са същите. В опит да преодолеят и вътрешните, и общите си проблеми, отиват при Махариши в Индия. 

Пол е скептичен към медитациите, обаче смята пътуването за полезно заради написаните там песни. Религиозното преживяване с ироничен привкус ражда Lady Madonna, но и Hey Jude, посветена на Джулиан Ленън, сина на Джон от първия брак, когото Пол много обича. Общият резултат пък е „Белият албум”. Тази приказна идея за обложката на албума е на Пол, плод на неговите авангардни визии. В „Белия албум” си появява и песента му Helter-skelter. 

Заглавието може да се преведе като „суматоха”, „безпорядък”, „паническо бягство”, но също като „бездеен”, „объркан”. Това е песен, която се сочи от критиката за една от първите композиции в света, които поставят началото на хард-рока и дори хеви-метъла.

Helter-skelter

В самото начало на 69-та година Пол Маккартни се опитва да спаси разпадането на групата, като продуцира филма „Let it be”. Това има съвършено обратен ефект. „Този филм е поставен от Пол за Пол. Ето главната причина за разпадането на „Бийтълс”. На всички ни омръзна да сме музиканти от втория план зад Пол. Това започна след смъртта на Браян, тогава в обективите се оказа Пол, а всички останали бяха игнорирани. 

Ние така го чувствахме – Пол е бог, а останалите се мотат около него” – казва пет месеца по-късно Джон Ленън. Разбира се, че причината не е само това. Причините са много, включително финансови интереси, има намесени отношения с жени, доколкото Йоко и Линда трудно се понасят, има намесени творчески съперничества, огромна умора. „Бийтълс” се оказват гениална, но неустойчива на сътресения група. През 69-та те издават Abbey Road, а заедно с това записват песните и за последния си албум Let it be, издаден следващата година. 

Така през 1970-та може би най-прочутата група в историята на музиката престава да съществува. А Пол, разбира се, че Пол, кой друг, слага надгробния камък с песента си „Дългият и труден път, който води до твоята порта, няма да изчезне никога”.

Дългият и труден път

„Разпадът на „Бийтълс” разруши Пол” – свидетелства Линда Маккартни. „Аз бях съвършено опустошен – казва самият той. – За първи път в живота си се усещах като изхвърлен в склада. Това беше ужасно чувство на разочарование и усещане, че повече на никого не съм нужен, душата ми се изпълни с пустота…..” Спасяват го Линда и музиката. 

Първият му самостоятелен албум, както може да се очаква, носи скромното заглавие „Маккартни” и постига комерсиален успех. В случая обаче ми се струва, че по-права в преценката за качествата му е не публиката, а критиката, която посреща албума твърде хладно. Всъщност и с просто ухо като моето се чува, че тук наистина липсва истинският Пол, останала е сянката му, която само се опитва да композира. 

На следващата година обаче, вече съвместно с Линда и с безценната помощ на самата Ню-йоркска филхармония, излиза албумът Рам, Овенът. И веднага става ясно, че това вече е „на другия ден”, че истинският Пол Маккартни се е върнал в света на живите.

Другият ден

Макар да си е самодостатъчен като музикант, след „Бийтълс” Пол се чувства неуверен и има нужда от група. Прави опит да привлече Ерик Клептън, но не става и тогава създава Wings. За десетина години с нея Пол преживява редица славни мигове. Най-известната му песен с Wings, която му носи и благородническата титла, е Mull of Kintyre, по името на един полуостров в Шотландия, където е имението на Маккартни и където той живее след разпадането на „Бийтълс”.

Нос Кинтайър

През 1980 е застрелян Джон Ленън. Пол отново е в депресия, а групата Wings свива криле и изчезва. Поредният удар върху Пол идва през 98-ма, когато от рак на гърдата умира и най-любимата на сърцето му - Линда. Всеки път той надделява, всеки път се въздига и успява да роди нови идеи, да сътвори нови песни, с които да докаже, че не само човекът, но и геният не умира. Сър Пол Маккартни сега е на 73 и продължава да не се спира на едно място. Питам се – колко сила трябва да притежава човек, за да оцелее в този див живот по фантастичния начин, по който той успява да го направи. .

Див живот