Да си поет е Съдба, но тя не е за завиждане. Времената рядко са добри за поезията и почти никога – за самите поети. Дори херметични поети като сицилианецът Салваторе Куазимодо не правят изключение. През първата половина на живота му не го разбират, през втората не го харесват достатъчно, а някои казват, че през първата са го харесвали повече. Накрая той самият се среща с последната жена в живота си, Смъртта – и, макар да се числи сред нейните врагове, предава се цял в ръцете и.
Не трябваше, не трябваше, о, скъпа,
да заличиш лика си от света
и мярката за красота да ни отнемеш.
Ний, враговете на смъртта, какво ще правим
над розовите ти нозе склонени,
над моравата твоя гръд?
Не ни остави нито лист, ни слово
от своя сетен ден; не каза „не“ на всяко нещо,
на всекидневния живот човешки.
И месецът със бледата си котва
отвлече твойте сънища:
дървета, хълми, светлини, води и нощи;
това не бяха смътни чувства,
а сънища действителни,
които мисълта погуби,
когато неочаквано за тебе
реши безволната постъпка и часа й.
Сега зад тежки порти си заключена
ти, неприятелката на смъртта. – Кой вика?
За миг един погуби красотата
приниза я завинаги, разкъса я,
без да пожалиш леката й сянка,
танцуваща над нас. О, красотата
не бе достатъчна.
Едно движение във тъмнината
и ти написала си върху въздуха
навярно свойто име
или туй „не“ на всичко,
което тук гъмжи и там отвъд.
Знам туй, което искаше във новата си дреха
и знам въпроса, който се завръща празен.
За нас, за тебе няма отговор,
о, мъх, о, цвят, о, скъпа наша,
която не обичаше смъртта.
„Херметичната поезия е поезия на настроенията, на вътрешния размисъл, изразен с приглушен и замислен тон, чрез изискан и емоционален език, избягвайки директните внушения чрез опита в играта на алюзии” – това е кратко критическо определение на тъй наречената „херметична поезия”, чиито баща са Салваторе Куазимодо, Джузепе Унгарети и Еугенио Монтале. Колкото повече чета това определение, толкова повече си давам сметка какви глупости говорят понякога критиците, как създават формули, за да опаковат с тях поезията и поетите, как внушават на хората, че без критическите им равенства, тя, горката публика, няма да разбере нищо, защото онова, което няма да разбере, е толкова сложно, че не може да го разбере. Аз пък ще ви кажа – не вярвайте, че има трудна и неразбираема поезия, че има поезия на настроенията и поезия на студения разум. Бъдете сигурни, че езикът на поезията, дори когато е хъшлашки и уличен, е пак изискан, дори ако е отвлечен и много философски, е пак емоционален. Не търсете и не очаквайте от поезията директни внушения - те са или заробващи, или фалшиви, не забравяйте, че всяка поезия се реализира чрез метафората, тоест – чрез играта на алюзии. В края на краищата – просто четете и се оставете поезията да ви се открие. И да ви открие. Някои чакат дълго, други – до края. Но никой критик не може на никого да обясни какво сложно и неразбираемо има в това кратко, но вълшебно, много херметическо стихотворение на Куазимодо:
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.
Самата дума „херметизъм” идва от Хермес Трисмегист, Триждивеликият Хермес - синкретичен образ на гръцкия Хермес и египетския Тот, богове на писмеността и магията. Хермес Трисмегист се сочи като автор на „Корпус херметикус”, поредица от сакрални текстове, в които се развиват мистичните доктрини, залегнали в основата на неоплатонизма. През Ренесанса те придобиват голямо влияние в европейската мисъл, след като през ХV век са преведени от Марсилио Фичино, италиански хуманист, свещеник и философ. По-късно линията на херметизма се поддържа най-вече от затворени общества като масоните или тайни ордени и групи, свързани с окултизъм, магия, алхимия. Поетическият херметизъм е доста специфичен и не толкова загадъчен клон от цялата тази мисловна нишка. Той възниква и се развива през 20-те и 30-те години на ХХ век в Италия като рефлекс на онова, което Хосе Ортега-и-Гасет описва като „бунтът на масите” – времето на емоционално празните и безмозъчни фигури, които маршируват по улици и площади с цитати от Дучето или някой подобен велик вожд на уста. Те възприемат цитатите като връх на мъдростта, опиват се от общото, защото нямат индивидуалност, крещят, за да не би случайно да чуят гласа на истината или гласа на съвестта си, мъртви са, защото миналото им е празно, настоящето им е бъдеще, а бъдещето им е минало. Салваторе Куазимодо и други интелектуалци не могат и не искат да се включат в този общ, безполезен, жалък и тревожен шум, в шума от митинги и дрънкане на патетични празнословия. Затова те се придържат към тихия глас в поезията, който казва важни неща и мълчи достойно в паузите. Това е и начин на живот, и форма на съпротива от тяхна страна.
Превод: О, скъпа майчице, мъглите слизат,
каналът смътно блъска свойте диги,
дърветата набъбват от вода, играят в сняг;
но скръбен тук на север аз не съм:
не съм и в мир със себе си, но прошка
от никого не чакам, че мнозина
сълзи дължат ми като мъж на мъж.
За тебе знам; не си добре и преживяваш
тъй както всички майки на поети, бедна
и справедливо разделила любовта
между чадата, пръснати далече.
Чухте Салваторе Куазимодо да чете стихотворението си „Писмо до мама”. Поетът е роден през 1901 година в Сицилия и наистина рано се отделя от семейството си. Въпреки че се научава да чете съвсем невръстен и има талант в думите, той е изпратен да учи за инженер. Салваторе обаче напредва много повече по латински, гръцки, английски и други езици, които после му носят славата и на голям преводач. Поради бедност не завършва Политехниката, но си вади хляба като техник и обикаля цяла Италия. Постепенно получава достъп до артистичните среди в Милано и през 1930-та издава първата си стихосбирка – „Земи и води”. Той е на 29, стиховете му обаче са с десетина години по-млади - в книгата са събрани литературните опити на Куазимодо от времето, когато е на 18-19. През следващите осем години издава още три поетични книги, много статии и есета, името му придобива сериозна тежест в литературата. Междувременно се утвърждава сериозно и сред женската публика, но далеч не само като поет. Жените в живота на Салваторе Куазимодо са много. Още на 19 той се жени за Биче Донети, с която живее до смъртта и през 1948, макар изобщо да не се придържа към идеята за съпружеска вярност. През 30-те Куазимодо има връзка с танцьорката Мария Кумани, от която се ражда синът му Александър и с която се жени през 48-ма, но се развежда през 60-та. Факт е обаче, че като се проследи поезията на Салваторе Куазимодо, човек веднага разбира, че истинските негови музи не са жените, а Сицилия, самотата, тъгата, смъртта.
Умората от любовта, тъгата,
повикайте живота,
дълбоко в себе си той носи
имената на небеса и градини.
Такава е моята плът –
подарък от лоши обрати.
По време на Втората световна война Салваторе Куазимодо сякаш преживява промяна. В началото той издава книга с прекрасни преводи на поезия от Древна Гърция и Рим, но после, с увеличаване на вътрешната и външната му съпротива срещу фашизма и надигане на чувството му на вина за онова, което страната му е сторила на други хора, той постепенно се отказва от пасивната си позиция, започва да развива идеята за необходимостта поетът да бъде и социално активен. Тази теория го води до членство в Италианската комунистическа партия, което обаче, за щастие, е много скоро прекратено – в момента, когато комунистите започват да настояват Куазимодо да пише за тях пропагандни и политически ангажирани стихове, той им показва среден пръст и се маха. Така или иначе обаче, това делене на творческия му живот на два периода е малко условно. Да, в теоретичните си статии той продължава да държи на промяната, но, тъй като не може да се откаже от самия себе си, в поезията си остава все същият страхотен поет на приглушения тон – просто внася нови елементи в поетичния си свят. Когато през 1959 година Салваторе Куазимодо получава Нобеловата награда за литература, той искрено смята, че в Италия има хора, които повече я заслужават от него. Всички останали не мислят така.
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..
„Национална служба за охрана. Спомени на Генерала“ е книга, която излезе наскоро и която бе повод нейният автор да бъде гост в предаването Клуб "Неделя". Тя е дело на най-дълго заемалия ръководния пост в НСО – генерал Димитър Владимиров. В продължение на 12 години и половина, между 1992 и 2004-та, той работи с трима български президенти: Желю..
В програма "Точно днес" разказваме за благотворителния концерт, който предстои в Пазарджик. Той се прави за втора година по идея на фондация Род. Концертът ще се проведе на 8 декември, от 14:30 часа в спортна зала "Васил Левски". Мотото на инициативата е " Да откриеш семейство за Коледа 2024 ". Тя ще събере изпълнители за каузата, в помощ на деца и..
В предаването за книги на Радио Пловдив на 2 3 . 11. 2023г. бяха представени следните заглавия: БНР подкасти · Преге - 23 ноември 2024 Рубрика „Напълно непознати“ Антон П. Чехов. И тъй, шаранът се побърка. 160 стр., тв. к., ок. 4а, Кръг, 2024. Жозе Родригеш душ Сантуш. Тайната на Спиноза. 512 стр., ок. 5А,..