Великите европейци – Пол Гоген, част втора

Първо, той става популярен сред група млади художници, при това - и заради освободения си, и заради уменията си в бокса и фехтовката, и заради картините си. Второ, започва да намира собствен път в изкуството, вече извън импресионизма. За него връщането към традиционното европейско изкуство е немислимо, намира го за твърде имитативно, в смисъл – че то прекалено много имитира реалността и му липсва дълбочината, придавана от символите. Точно обратното е валидно за по-екзотичното от европейска гледна точка изкуство на Африка и Азия. 

На първо време Гоген се увлича от модното тогава японско изкуство и се връща към някои европейски средновековни техники, които го водят към синтетичния подход на онова, което критиците наричат пост-импресионизъм. Една от наистина изумителните работи, които Гоген ни оставя от този период, е „Жълтият Христос”, изображение на разпятие, в което тялото на Христос е жълто и плоско, почти двуизмерно, наивистично отделено от околния свят с дебел контур. Някак звучи, сякаш това наистина ще спаси Спасителя.

Дебюси, Печати: Градини в дъжда, 17.21 

През 1887 година Пол Гоген, за да намери себе си като художник, започва да търси екзотиката на тропиците, контакта, както той смята, с естествените, първични хора, които живеят там, с техния бит и изкуство. С един свой приятел той отива в Панама, а после изкарва и няколко месеца на Мартиника. 

Разорен напълно, болен от дизентерия, малария и какво ли не още, в края на краищата се прибира във Франция на разноски на правителството, събрал под мишница онези десетина платна, които е нарисувал. Точно те стават причина Гоген да се запознае с Ван Гог, а от приятелството на двамата гении и досега да остане голямата загадка - какво точно се е случило между тях в онази съдбовна нощ, в която Ван Гог си отрязва ухото като начало на пълното си полудяване. Историята е следната. Когато се връща от Мартиника, Гоген излага платната си, а братята Тео и Винсент Ван Гог веднага ги харесват, запознават се и се сприятеляват с художника. 

Тео купува три платна за 900 франка. Винсент пък направо се влюбва в Гоген и между двамата започва кореспонденция, в която Гоген до голяма степен, както казват критиците, успява да си изясни своя стил на рисуване. През 1888 година Ван Гог е в своята Жълта къща в Арл, Южна Франция и Гоген отива при него, за да рисуват заедно. Това продължава девет седмици, докато една вечер двамата се скарват и Ван Гог подгонва приятеля си с бръснач. Не успява да го нарани, но, изпаднал в бяс, по-късно вечерта отрязва парче от лявото си ухо, завива го във вестник и го изпраща на една проститутка на име Рашел, като я моли „да пази този обект внимателно”.

Дебюси, Улиците, 1.21.17 

Има много спекулации какво точное станало между двамата, има много книги и стотици статии по темата – но всички признават, че истината не се знае. Една версия за основата на конфликта казва, че любовта на Ван Гог към Гоген има и чисто плътски измерения. Той обаче е силно наранен, че приятелят му, който буквално флиртува с него, все пак го отхвърля. Ван Гог е бесен, затова се скарват вечерта в кръчмата, а после го напада с бръснача. 

Тук обаче версиите отново се разделят. Едни смятат, че след тази сцена Гоген си тръгва, а Ван Гог си реже ухото в пристъп на обхваналата го вече лудост. Други казват, че точно Гоген, по-силен и опитен в боя, взима бръснача от ръцете на приятеля си и му отрязва ухото, но Ван Гог го прикрива, защото наистина го обича. Не се наемам да гадая, факт е обаче, че двамата така и не се срещат повече в този живот, макар да продължават да си пишат, а по-късно правят и съвместна изложба.  Някъде по това време обаче Гоген взима твърдото решение да се пресели на Таити. 

За да набере средства, в началото на следващата година той организира голям търг на свои картини, а също благотворителен концерт и банкет. Начинанията са успешни и, след като минава през Копенхаген да види жена си и децата, както се оказва – за последно, през април той заминава за Папеете, столицата на тихоокеанската френска територия, наречена Таити. Както сам казва, целта му е „да избяга от европейската цивилизация, от всичко, което е изкуствено и конвенционално”. 

Дебюси, Морето 2, Алегро, 1.37.02 

На Таити Пол Гоген силно се разочарова от липсата на онова, което търси – първичен, екзотичен, откъснат от цивилизацията живот. Освен това, с типичната си активност и непримиримост, веднага се забърква в дрязги и скандали с влиятелни хора, като пише остри статии за либералния вестник в Папеете. После художникът си купува земя и истинска таитянска къща в провинцията, на около 45 километра от столицата и се оттегля там, за да е по-близо до „естествения живот”. 

Този естествен за него живот обаче включва сериозно количество алкохолни и сексуални оргии. Няма да навлизам в подробности, всеки сам може да си даде сметка за какво става дума, съдейки дори само по два факта – Гоген нарича дома, който купува по-късно, пре преселването си на Маркизките острови, „Къщата на оргазмите”, а в някакъв момент от своя първи таитянски период той се жени за 13-годишната Теха`амана, ако правилно го произнасям – или Техура, както е по-лесното име на съпругата му. Вероятно днес дори жителите на Таити възприемат това като педофилия, но за прадедите им, извършена според техните традиции, сватбата е официална и законна. 

В следващите години Гоген има още два подобни брака, този път с жени на 14 години. В същото време художникът рисува усилено и създава може би най-известните си платна от таитянския период. Той прави също дървени скулптури и илюстрации за каталог, посветен на изчезналата таитянска култура и религия. Всичко това е изпълнено с духа на Таити, с природата и хората на острова, с боговете и символите, които водят публиката в друг свят, в който основните неща като животът, любовта и смъртта имат твърде различни измерения от европейските. Девет от платната си Гоген изпраща за съвместна изложба с Ван Гог в Копенхаген и, въпреки че се продават само две, критическите отзиви са вдъхновяващи. 

През 1893 той се връща в Европа за да лекува влошеното си здраве и да стимулира продажбите и славата си. Още при заминаването е обещал на жена си, че ще се върне богат и известен - но и този път не уцелва момента. Всъщност той никога не го уцелва, защото истински широко известен и скъпо продаван художник Гоген става някъде около 1906 година. Но това е около три години след смъртта му.

Дебюси, Соната за цигулка, 1.10.32 

След връщането си в Париж, Гоген получава наследство от 13 хиляди франка, а продава и картини, което му осигурява добър стандарт. Той отваря салон, движи се в някакъв елит, но, вероятно съзнателно, провокира силно парижкото общество като ходи облечен в таитянска носия и живее с екзотична тийнейджърка. 

В същото време продължава да твори таитянски сюжети, но разваля добрите отношения с галериста си и пропуска шанса да излезе на големия и богат американски пазар. На всичкото отгоре в пресата има критически атаки срещу него и като се чувства все по-изолиран, през 95-та се връща на Таити. Махането му от Париж се оказва добра идея. Без самият Гоген да дразни хората, картините му започват да се продават добре. Дори в Таити обаче той се чувства все по-натясно в кожата си. Проблемите със сърцето, както се предполага – в резултат на придобития сифилис, зачестяват и се изострят. 

При един пиянски инцидент от престоя във Франция глезенът му е счупен, раната е открита и никога не зараства, така че към алкохола, с който и без това се тъпче, Гоген прибавя болкоуспокояващия морфин. Депресиите на художника са тежки и дълги, поне веднъж той опитва и самоубийство. Смъртта на една от дъщерите му изобщо не помага нещата да се подобрят, напротив. Така през 1897 художникът рисува може би най-известната си творба, озаглавена „Откъде идваме? Какви сме? Накъде отиваме?”. Тази философска работа, наситена с хора, богове и символи от Таити, днес може да се види в Бостънския музей на изящните изкуства. 

През 1901 Пол Гоген се мести на Маркизките острови. Там е и погребан през 1903-та, когато умира сам, отпаднал докрай и в силни болки. Малко преди смъртта си, Гоген пише: „Никой не е лош, никой не е добър, всеки е и двете едновременно – в един и същи момент, но по различен начин. Това е толкова дребно нещо – животът на човека, но той все пак има време да направи велики неща, фрагменти от общата картина”.