Всеки ден всички по малко да се сещаме за Левски

Р.П: Какъв разговор води синът на България със своя народ, г-жо Чаушева?

Дора Чаушева: Името на Левски, безспорен факт е, че обединява българите, независимо, дали са в България или някъде по света. Върху името му никаква сянка не хвърля нито поет, нито писател, нито учен, разбира се, с малки изключения. Това е името, което всеки произнася от малък и възприема още с първите книжки и читанки. Надявам се образът, който е приет като име, да не остава само това у българина, а през годините той да върви напред в познанието си към него. Първо да го познае като личност и като човешки качества и добородетели, както и като идеи, които той сам е изповядвал и е внушавал на  съидейниците си. Да върви към реализирането на най-важното, което Васил Левски ни е завещал като негов блян за свободна държава на свободни хора, които да живеят според едни равноправни закони.

Р.П. Повече от всякога днес имаме нужда от идеята Левски, но дали основата, върху която е изградено усещането за Апостола,  днес е много по-различна  от тази, която е градила  някога достойните си имена  България?

Дора Чаушева: Ние трябва да се опитаме да направим баланс. Обикновено определенията за Левски са, че е идолът, най-великият българин, най-големият  национален герой, използваме какви ли не по-подходящи и неподходящи определения, но в същото време той не трябва да бъде безкрайно отдалечен като нещо непостижимо, до което ние не можем да се докоснем. Трябва да покажем човека Левски с неговите  всички човешки и земни качества – и добродетели, и  страхове,които е имал и ако успеем да го възприемем  в синтез между митологизираната личност и тази, която реално е съществувала  и е имала и болки, и щастливи  и възвишени мигове, в които се е стремил да увлече своите съмишленици, и тревогите му, тогава бихме били по-успешни днес да си носим романтичния национален герой, но и в същото време да се стремим към достигането на тези идеали, които си признаваме, че не са факт и в миналите години на България след Освобождението  макар и в свободна страна след 1878 г., и в наше време – 140 години по-късно.

Р.П: Как обаче могат да се формират в процеса на обучение такива ценности като уважение към различието, доверие и патриотизъм, след като виждаме как политиците спекулират на различни нива  с модерните думи като национално достойнство, например?

Дора Чаушева: Това е нещо, което не става за година и две, а за цял един живот. Семейството е изключително важно за това, какво то ще предаде на децата си за всички тези добродетели. За голямо съжаление и ние, които хвърляме упреците единствено върху политиците, не се вглеждаме обратно навътре в себе си, за да видим какво даваме ние на децата си като обикновени хора. За съжаление в училище с всичките тези промени на програмите и учебните планове изграждането на образа на Васил Левски олеква и стигаме и до политическите проблеми, които за съжаление си признаваме, че са факт – политиците се сещат за Левски по време на празници, а в останалите дни в ежедневните си задължения не се сещат. Затова най-ценните и чисто човешки добродетели на Левски като скромност, честност, взаимно разбиране и уважаване на критиката на другия ни липсват много на всички нива. Трябва да започнем от това – всеки на своето място всеки ден по мъничко посвоему да се сеща за Левски и това ще ни помогне да излезем поне малко от положението, в което се намираме днес.

Р.П. Вие посочихте точно какво не отчитат  и ни дължат през 21 век учебниците по история за Левски, за да го осъзнаем като пълноценна личност, човек сред многото други в общество не много различно от нашето.  Не е ли абсурдно обаче, че 180 години след рождението му информацията за гроба на Левски все още остава обвита в тайна. Дали пък това не поддържа мита за него?

Дора Чаушева: За мене обстоятелствата така са се стекли, че колкото и да виним историците, археолозите, съвременниците на Васил Левски, е станало така, че гробът му е останал неизвестен, въпреки че търсенето му продължава по свидетелски показания, а понякога – и без факти.  Може би обаче има нещо символично в това, което сам Васил Левски е направил с този жест към майка си, когато той й дава своята коса, тази,  която сам е отрязъл и сам е завил в бялата домашна кърпа, и която е поръчал, когато чуе за неговата гибел, да я опее и погребе по християнски обичай. Дали това не е знак от самия Левски доколко той днес иска да търсим неговия гроб, да търсим неговите предатели, доколко той иска да се вглъбяваме във въпроси, които едва ли са най-важните,  вместо да се замислим върху това, което сам е оставил на  страницата от бележника си с „Народе????“. Дали не иска да се замислим над думите му на следствения процес, че българите много обичат свободата, но искат да им бъде поднесена по домовете на тепсия. Дали не трябва да се замислим над тези негови думи, че за да бъдем равни на другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили? Това е една мисъл, изпълнена за съжаление с много много дълбок смисъл, но ние понякога само я въртим в пространството, експлоатираме я,  без да я преосмислим, за да постигнем това, което Левски е мечтаел за своя народ и за своето Отечество!