Великите европейци – Джорджо де Кирико

Джорджо де Кирико е един от най-изумителните художници изобщо. И един от най-странните гении. Той постига нещо, което граничи с невъзможното – да бъде истински гений през първите 10 години от творческия си живот и посредствен художник през останалите 58. 

Ерик Сати, Джазопедия, 00.00 

Когато Рене Магрит вижда на витрината на една парижка галерия картината „Любовна песен” на Джорджо де Кирико, той скача в движение от трамвая, застава отпред и започва да плаче. Случката е истинска и е от преди стотина години. Сюрреализмът още не е роден в прочутия манифест на Андре Бретон от 1924, но вече е практикуван от Джорджо де Кирико. Тази негова „Любовна песен” е рисувана още през 1914, тоест, 10 години по-рано. Тя изобразява градска архитектурна среда, пуста откъм човешко присъствие – атмосфера, типична за творбите на художника тогава. На една от стените виси антична скулптурна глава на Аполон, а до нея - огромна хирургическа ръкавица. Под тях има зелено кълбо, а отзад - влак и пушек, който излиза от комина. Или облак в ясното небе точно над влака - трудно е да се каже. 

Знам, че истинската картина е в самата нея, тя не се описва с думи, но го правя, за да си спомните платното. Сигурно сте го виждали. А няма как да сте го виждали и да не го помните. В него де Кирико създава атмосфера, която наистина те блъска с чук по главата. Но художникът не прави нещо особено, за да постигне този ефект - не рисува непознати чудовища и странни светове, не изкривява формата на предметите, дори не използва нови художествени техники. Той се занимава само с две неща – загадката на битието и меланхолията на битието. И, технически погледнато, прави го, като просто поставя заедно различни предмети. Според науката естетика, така се създават метафори. Но в реалността на де Кирико всички метафори, плюс всички въпроси, страхове, желания и сънища, цялата негова метафизическа живопис, се ражда фактически не на платното, а направо в главата и душата на зрителя. 

Ето защо се разплаква Рене Магрит и защо по-късно той по брилянтен начин развива тази идея на де Кирико. Самият Джорджо обаче отива в друга посока - уж без да се отказва от себе си, той изчезва някъде. При сравнение на късните с ранните му картини поразява втрещяващото отсъствие на същия онзи силен, умен и въздействащ художник, както и втрещяващото присъствие на някой, който само го наподобява.

Ерик Сати, Навикът на кавалера, 56.23 

Художникът Джорджо де Кирико е роден през 1888 година в гръцкия град Волос. Баща му е барон, аристократ от Сицилия, инженер, който строи ЖП линии в Гърция. Той е високо образован човек, знае езици, интересува се от изкуство. Възпитава синовете си Джорджо и Андреа в най-добрите традиции на италианската аристокрация и ги образова в най-добрите гръцки училища, включително отдела за изкуства на атинската Политехника. 

Семейството е богато, но бащата често отсъства по служба, а Джорджо усеща липсата му болезнено. И не само защото майка му, Джема, жена от богат генуезки род, има пуритански възгледи, деспотичен нрав и неуравновесен характер. Смята се, че има твърде силен фройдистки елемент във връзката на де Кирико с баща му. Когато той умира например, момчето е на 16 и получава психо-соматично стомашно разстройство, което изчезва, щом семейството напуска Гърция, тоест, щом се маха от местата, свързани пряко със спомена за бащата.

Тази чувствителност обаче води до по-късните депресии, които тормозят де Кирико, разгаря страстта му към Ницше и Шопенхауер, заедно с които дълбае в меланхолията на битието, а определя и чепатия му характер, който според мнозина е обикновена проклетия, несмекчена дори от силното му чувство за хумор. Знак, видим израз на връзката с бащата в картините на де Кирико, е образът на влака като символ на модерната епоха, често противопоставен – или просто подреден до – някакъв образ от гръцката античност.

Ерик Сати, Gnossienne No.1

Любовта към античността Джорджо де Кирико попива не само от възпитанието и образованието, а от средата, в която прекарва детството си. Родният му Волос е столица на Тесалия, пристанището, откъдето тръгва знаменитият кораб „Арго” и екипажът му от митологични герои. Сред свързаните с тях истории е тази за Ариадна, момичето, влюбено в героя Тезей. Тя му дава червена нишка, с чиято помощ той се измъква от Лабиринта, след като е убил Минотавъра. С други думи – Ариадна спасява Тезей. Но после Тезей я зарязва. Темата за липсата, изоставянето, предателството, ако щете, от страна на любимия човек, е нишка в цялото творчество на де Кирико. 

Неслучайно неговите площади са вечно пусти откъм хора и населени със статуи, твърде често – точно на Ариадна. Но не е само тя. В екипажа на кораба „Арго” са и Диоскурите - близнаците Кастор и Полукс, синове на самия Зевс от красавицата Леда, при която Върховният се отбива нощем под формата на лебед. Е, сигурно няма да ви изненадам, като кажа, че Джорджо и две години по-малкият му брат Андреа цял живот са близки, от деца те сами се наричат Кастор и Полукс и си обещават да бъдат винаги заедно. И го правят, докато Полукс умира през 52-ра и изоставя Кастор да носи до края на живота си само черна вратовръзка и да рисува един свят, в който загадките на битието изглеждат постижими само чрез разгадките на небитието.

Ерик Сати, Gnossienne No.3

През 1905 година де Кирико е в Мюнхен, учи в Академията за изящни изкуства, която така и не завършва. През това време обаче се среща както с философията на Ницше и Шопенхауер, така и с живописта на швейцарският символист Арнолд Бьоклин, за когото се смята, че оказва също голямо влияние на Макс Ернст и Салвадор Дали. След Мюнхен, де Кирико отива в Италия – обикаля Милано и Флоренция, рисува първия си цикъл метафизични картини, като започва със „Загадката на есенния следобед”. 

През 1911-та е в Париж и постепенно става звезда сред онази артистична бохема, която после се превръща в истинско съзвездие. В Есенния салон де Кирико излага първо три картини, които впечатляват критиката, но не се продават. Не, че той има особена нужда от пари, но е въпрос на престиж.  После излага в Салона на независимите и отново в Есенния салон. Междувременно се запознава с Гийом Аполинер, който пък го свързва с Пабло Пикасо, Жорж Брак, както и с галериста Пол Гийом, с когото сключва договор за 6 картини на месец срещу 120 франка. 

Някъде към края на този период де Кирико започва да рисува своите странни манекени, чиито образи заместват хората дори в класически сюжети като раздялата на Хектор и Андромаха. Това прави фигуративните му композиции абсолютно изумителни и новаторски. Парижкият му период завършва през 1915, когато се прибира в Италия, призован да се включи в касапницата на Първата световна война. За щастие, заради нервните му пристъпи, властите го намират негоден за военна служба и го пращат като помощен персонал в болница във Ферара. Там де Кирико се сближава с младия художник Карло Кара, с когото споделят общи визии и стават най-известните фигури на тъй наречената метафизическа живопис. 

Още в Париж Гийом Аполинер пише: „Де Кирико скоро се откъсна от парижкия авангард, за да твори собствено изкуство, в което се обединяват, като се появяват заедно, пусти дворци, кули, символически предмети и манекени – всичко това в чисти цветове и препълнено с впечатлението за изкуственост на реалността”. В Италия де Кирико пише две статии, в които обявява принципите на метафизическата живопис, но също започва да напада авангарда и да настоява за връщане на изкуството към неговите класически форми. Така още преди да бъде обявен за официален предтеча на сюрреалистите и да стане истински техен идол, той подготвя почвата за голямото скъсване с тях. 

Обаче връщането към класиката, което се смята, че започва след 1920 година, не понася добре на де Кирико, макар сам той да настоява, че продължава да е най-добрият художник на света и посоката е правилна. Той буквално ругае приятелите си сюрреалисти и всячески ги предизвиква. Те му отвръщат със същото. Макс Ернст си спомня ден, в който заедно с Джакомети и Андре Бретон, отиват при де Кирико и той им показва нови картини – пейзажи от Венеция, направени в стил „по-пошъл от този на пощенските картички”. „Бретон ги погледа малко и обиди де Кирико най-ужасно” – пише Ернст. „Ако не харесвате тези от Венеция, имам и от Неапол” – продължава обаче де Кирико да издевателства над Бретон. Да, някои критици напоследък се опитват да обяснят пълната загуба на стил, сила, инвенция и каквото друго се сетиш, от последните 58 творчески години на Джорджо де Кирико, с желанието му да иронизира всичко, включително сюрреалистите, които иронизират целия останал свят. 

Твърде интересна идея. И звучи безкрайно примамливо – стига да не беше фактът, че никаква ирония няма в късните му картини, а само намек за велико минало. Независимо от това обаче, и след 1978 година, когато 90-годишният Джорджо де Кирико реално се пренася в своя любим метафизичен свят, физическият човешки свят продължава да го почита за фантастичните творби, създадени в краткото десетилетие на неговия гений.

Ерик Сати, Embryons Desséchés, 42.11