Премиера на "Живея с Пловдив" на Владимир Янев в Радио Пловдив

Новата книга на Владимир Янев "Живея в Пловдив" ще бъде предствена в Първо студио на Радио Пловдив на 03 април, вторник, от 17.30 часа. В премиерата ще участват поетът Петър Анастасов, актьорът Стефан Попов и пианистът Веселин Стоянов. 

ЗА КНИГАТА ОТ НЕЙНИЯ АВТОР

ДЕЯНИЯ

Първата ми книга – „Живея и препрочитам“ (1990), се открива с думите:

Критиката е безкористна необходимост. Критикът – необходимо безкористен. Как иначе ще утвърждава провъзгласената от Куприн „единствена форма на власт, допустима за човека – властта на творческия гений, поета доброволно, сладка, вълшебна власт“?!

Такава власт приемам над себе си, стремя се да я приемат и другите. Не виждам смисъл извън нея.

Ето и последните два пасажа от дебютната ми книга:

Искам да завърша с думи на обич и признателност към поетите, живеещи и създаващи в Пловдив. Те представят нагледно духовната енергия на града. Са­мият факт на тяхното присъствие тук е многозначителен и задължаващ – нали „градовете не със своите площади са големи, а със своите поети“?!

Защото да живееш в Пловдив значи да живееш с него. Да живееш интимно и съдбовно чрез поезията му. Останалото е местожителство.

Не съм изменил на тези разбирания и в тази книга.

Първата ѝ част – „Когато Пловдив не е столица“, разказва за творците от началото на ХХ век до Втората световна война. Тук литературноисторическият подход налага синтезирани характеристики на създаденото от национално значими и по-малко известни творци, свързани с града. Включени са и три по-обемни изследвания за пловдивското битие на Николай Райнов, за създаденото от белетриста и драматурга Христо Г. Казанджиев и за редактора на списание „Детски живот“ Еню Кювлиев, автор на множество книги за подраст­ващите.

Втората част – „Пловдивски поетически портрети“, съдържа характеристики на лириката на Давид Овадия, Цветан Зангов, Васил Урумов, Иван Теофилов, чиито изяви водят началото си от 50-те години на миналия век. Чрез портретирането на Александър Бандеров, Киркор Папазян, Иван Николов, Николай Заяков, Петър Анастасов, Николай Гюлев се дава представа за поетическото оживление в Пловдив от средата на 60-те години. Значимостта на постигнатото от тези автори създава плодотворна творческа атмосфера в града, стимулира изявите на талантливи поети от младата генерация през 70-те – 80-те години. Тук са проследени изявите на Тодор Чонов, Иван Странджев, Добромир Тонев.

В частта „Четирима в Пловдив“ са представени свързани с града произведения на Маньо Стоянов, Асен Христофоров и Анжел Вагенщайн, а по-цялостно – създаденото от Стефан Памуков.

Четвъртата част съдържа рецензии за книги на Огнян Сапарев, Иван Вълев, Йордан Велчев, Недялко Славов, Веселин Сариев, Антон Баев, Тильо Тилев. Същото се отнася и за белетристите Димитър Кирков, Йордан Костурков, Димитър Атанасов. Рецензирани са и отделни творби на Николай Кучков, Георги Райчевски, Лазар Лазаров-Мастагарков.

*

Някога, по повод на съдбата на Васил Урумов, писах, че той е обитавал „прекрасния и болящ град, града на неуспелите чудаци и преуспелите неудачници“, по-късно, по повод на смъртта на Киркор Папазян: „Мъчително е, че си отиват чудаците, че идват едни такива правилни хора – блестящи като мерцедеси, без чудеса“.

Изразявал съм подобни мнения, но живея с достойното в достойния ми град. Тук следвам своето призвание и не търся признание.Достатъчно ми е, че Пловдив е у мен. И че не е местожителство, а съдба.

Надявам се тази книга да има читатели сред съгражданите ми. Обръщам се към тях със смирението на анонимния автор на приписка към стародавен дамаскин:

Аз, недостойният, започнах и свърших. И като четете, поправяйте, а не кълнете.

ПОКАЯНИЯ

От четири десетилетия значителна част от заниманията ми с литературата са свързани с пловдивските поети, белетристи, критици и публицисти. Не смятам, че съм се издължил пред редица от авторите, за които става дума в тази книга. Така например тук съм разгледал романите „Хълмът“ и „Балкански грешник“ на Димитър Кирков, но неговата пловдивска трилогия „Лабиринт“ и цялостното му творчество заслужават много по-обширно изследване. Чудната книга „Сказаниe за Кючук Париж“ на Лазар Лазаров-Мастагарков плаче за детайлен анализ. Ценя хумористичните и сатиричните стихотворения на лирика Добромир Тонев, тук за тях съм писал кратко, подготвям по-обширно изследване за постиженията му в тази област. А рецензиите ми за Йордан Костурков, Димитър Атанасов, Антон Баев, Тильо Тилев, Георги Райчевски би следвало да прераснат в цялостни портрети за творчеството им. „Доайенът“ Иван Вълев, Йордан Велчев (фин поет и дъл­бок историк), Веселин Сариев (оригинален автор с разностранни проявления), Недялко Славов (модерен поет, вече създал солидно белетристично творчество) са много повече от това, което съм отбелязал за тях. В книгата съм се спрял върху отделни техни изяви. Да не говорим, че така и не съм писал за Александър Секулов. А отдавна харесвам неговата поезия – особено последната му стихосбирка „Море на живите“, с прозата му имам отдавнашни диалози. Какво да се прави – мъките на словото и неумението да създам нещо, което да отговаря на значимостта на споменатите автори, са ми ужасяващо познати…

*

В „Живея с Пловдив“ липсват доста от писателите, с които съм общувал и за част от които съм писал. Няма ги белетристите от по-старото поколение: Любен Станев (автор на множество белетристични произведения, свързани с родния му град), Светомир Бабаков, Коста Странджев, Николай Казанджиев, Георги Стоянов, Емил Калъчев, Никола Джоков, Георги Алексиев, Величка Настрадинова, Рашко Сугарев, Марин Халачев, Здравко Попов. Няма го Петър Манолов – поет, когото открай време познавам и признавам, няма ги редица пловдивски лирици, белетристи, изследователи от по-ново време, заслужаващи внимание и признание.

А Исак Паси, когото помня от детството си и който въпреки пребиваването му в София следва да бъде поставен начело на пробудената за живот от 50-те – 60-те години насам пловдивска интелигенция? Паско, както се обръщаха към него приятелите му от младостта, беше обичан и уважаван от тях. Помня техните възторзи от първата му книга „Трагичното“, от споровете му с мастития Тодор Павлов, а едно от първите ми вълнуващи изживявания (след като бях запленен от есеистиката на Стефан Цвайг) беше свързано с машинописния текст на есето на Исак Паси за Дон Кихот. От онези далечни времена до ден днешен не съм изгубил радостта от четенето на създанията на този дълбок и изящен тълкувател.

Виждам светлината на професора като живително начало за модерната пловдивска хуманитаристика, поела по своя благодатен път след откриването на филологията в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. В случая ще спомена само за делото на литературоведите първопроходци, сред които са преподавателите Огнян Сапарев, Светлозар Игов, Клео Протохристова, Юлия Николова, Бистра Ганчева, Иван Сарандев. Те и следващите ги по-млади колеги и възпитаници създават нова научна и духовна атмосфера в Пловдив. Тя се усеща в някогашното списание „Тракия“ и в днешното списание „Страница“. Чувствам се длъжен, доколкото мога, да представя постигнатото от тези учени, както и да откроя значението на Атанас Бучков, Емилия Каменова, Младен Влашки, Живко Иванов, Татяна Ичевска, Гергина Кръстева, Здравко Дечев за създаването на модерна литературнокритическа традиция в града. (Тук посочвам автори, които извън научните и преподавателските си занимания отделят внимание на съвременния литературен процес.)

*

След като направих почти пълни самопризнания, би следвало да обещая сърцераздирателно, че ще се опитам да изкупя вината си. Казвам го, но едва ли ще имам време и способности за това. Във всеки случай отбелязаното по-горе съдър­жа своеобразната ми писмовна програма. Ще се напрегна да я изпълня, ако и доста да ми е надеждата ненадеждна.

Затова си припомням приписката от поп Панарет към скромния му богословски трудец:

И не видях в него нищо смутително, но когато започнах да го тъкмя, много неща не почнаха да се тъкмят и много се наскърбих от това и започнах редом по едно слово да изтривам, а друго да поправям, така както можах от много да изцедя малко, и не можах всичко да изцедя, понеже никой не може да обърне слънцето на луна, ни луната на слънце.

Ех, попе, попе Панарете – такава е нашата: изтриваме, поправяме, не можем да изцедим всичко! А как ни се иска да обърнем луната на слънце... Ала толкоз ни е дадено: на теб – от Бог, на мен – от Природата.

„Амин!“ (Казваш ти, според Новия завет: Истина е!)

„Амин!“ (Казвам и аз, но по древновавилонски: Да стане каквото стане!)

И дано читателите не кажат: „Аман!“.

Владимир Янев