„Слоновете са заразни” – тази забележителна фраза напоследък не ми дава мира. Сън не ме хваща да мисля какво може да значи и чии блестящо ненормален мозък е успял да я роди ей така, от нищото.
Терминът „сюрреализъм” се появява за първи път през 1903 година в една пиеса на Гийом Аполинер, но истински духовно-генетичен предтеча на движението е Алфред Жари, „създателят на славната наука патафизика”, творец на словото и забележителна фигура на френската бохема от края на 19 век, с когото вече се срещнахме в поредицата „Великите европейци”. Стремежът към възможно най-неконвенционални отношения със света, изразени предимно, но не само, чрез изкуство, в началото на 20 век завладява много творци в Европа, а ужасите на ПСВ придават на този стремеж легитимност, поне в собствените им очи. Не приемаме да живеем в общество, способно на такива деяния и ще го променим изцяло – горе-долу такава е реакцията на хората, наречени от Гъртруд Стайн „загубено поколение”. В сферата на изкуството желанието за промяна първо се носи от дадаистите. Всичко може да е Дада, а какво означава това никой, включително самите дадаисти, не знае. Така че в Париж Андре Бретон, Луи Арагон и Филип Супо издават списание „Литература”, в което пропагандират тъй нареченото „автоматично писане”. Ако не знаете какво е това, вземете в краката си слънцето и с гневен вой на йерихонски тръби надраскайте по стените на мозъка си първото мадригално нищо, което къса моралните ви префърцунени пантофки. Нещо такова е автоматичното писане. С него или без него, все повече тревожни умове, най-вече художници и писатели, се концентрират в Париж, докато идва откровението – през 1924 година Андре Бретон публикува първия „Манифест на сюрреализма”.
Крехкият дъжд държи керемидите
в равновесие. Балерината
никога няма да се научи
да се лее и да скача
като дъжд.
Така в превод на Георги Ангелов звучи „Изкуството на танца”, прекрасна поетична миниатюра на Пол Елюар. С подобна поезия нищо чудно, че той е централна фигура от кръга, подписал „Манифест на сюрреализма” и завинаги остава един от най-великите френски поети, независимо от тежката сянка, която комунистическите му пристрастия полагат и върху поезията, и върху личността му по-късно. Пол Елюар е роден като Йожен Емил Пол Гриндел през 1895 в парижкото предградие Сен Дени. Баща му е счетоводител, а майка му – шивачка. Скоро обаче бащата отваря агенция за недвижими имоти и се замогва. Малкият Йожен не е много добър ученик, а на 16 е диагностициран с туберкулоза, напуска училище и заминава да се лекува в пансион край Давос. Там среща едно кльощаво и грозновато, но умно и амбициозно руско момиче на име Елена Дяконова. Той ѝ признава съкровена тайна – иска да стане поет. Тя го стимулира в това желание, превръща се в негов помощник, критик и муза. Той я нарича Гала, съкратено от името на митологичната Галатея. Тя пък го нарича Пол, защото смята, че всеки французин трябва да се казва така, и добавя майчината му фамилия - Елюар, за да създаде прочутото му поетично име. През април 1914 двамата са вече здрави, тя се прибира в Москва, той – в Париж, но се заклеват никога да не се разделят. Скоро избухва Първата световна война и Пол е мобилизиран като санитар. На фронта той се сблъсква с ужасите на войната и сам е обгазен в една от безумните атаки. В това време Гала води битка с родителите си да я пратят да учи в Сорбоната и накрая те вдигат ръце. Когато идва в Париж и майката на Пол вижда бъдещата си снаха за първи път, възкликва: ”Ама тя прилича на мишка”. Независимо на какво прилича, Пол и Гала се женят в началото на 1918 и няколко месеца по-късно се ражда дъщеря им Сесил.
Още на фронта, Пол Елюар пише и издава две стихосбирки, те попадат в ръцете на критика Жан Полен, който го запознава с Бретон, Супо и Арагон, а те възторжено го приемат в своя кръг. Тези момчета не искат да бъдат добри и полезни граждани,мразят стремежа за пари и буржоазните представи за морал и почтеност, ненавиждат политиците и властта, и по начин най-анархистичен отхвърлят всякакви ограничения изобщо. Пол и Гала живеят напълно според тези принципи. Взаимната им любов например не означава, че спазват някакви ограничения в сексуалните си контакти, напротив, заедно или поотделно, те лудуват с когото им падне. През 1921 се запознават с немския художник Макс Ернст, това води до нов разгар на чувствата и тримата живеят заедно няколко години в къща, чиито стени Ернст изрисува почти изцяло. Като дете Сесил Елюар се радва на патето над леглото си, но е ужасена от стената във всекидневната, където е изрисувано голото тяло на майка ѝ с извадени вътрешности. „Не си спомням да съм го намирала за странно” – казва в едно късно интервю Сесил по повод тройното съжителство. Между тримата обаче постепенно се трупат напрежения, които най-видимо отекват в душата на Пол Елюар. Вечер той все по-често оставя сами Гала и Макс, и отива да се дави в алкохол. Един ден през 1924 обаче излиза да купи кибрит и не се връща. Заминава за Марсилия и оттам по море обикаля половината свят. Никой не знае къде е, мислят го за мъртъв, но след 7 месеца идва писмо. Гала и Макс хукват за Далечния Изток, тя си прибира Пол от Сайгон, докато Макс се запилява из Камбоджа и тройката се разпада. Така Пол Елюар продължава да пише за своята муза.
Тя стои на клепачите ми
А косата ѝ е в косата ми
Има цвета на окото ми
Има тялото на ръката ми
В моята сянка тя е потънала
Като камък в небето
Тя никога няма да затвори очите си
И не ме оставя да спя
Сънищата ѝ в яркия ден
Изпаряват слънцата
А мен карат да се смея да плача и да се смея
Да говоря когато нямам нищо да кажа
През 1927 година част от лудите сюрреалисти, включително Пол Елюар, групово се записват в комунистическата партия и това, макар не веднага, започва да се отразява негативно върху творчеството на поета. Изглежда обаче нещата не са така прости. Факт е, че Гала, която е истински и напълно омагьосана само от две неща в живота си – парите и младите гении, вече си дава сметка, че талантът на Пол Елюар е на изчерпване и се оглежда за нов гений, на когото да е муза. Намира го в лицето на Салвадор Дали, 10 години по-младият от нея велик мастурбатор, който се ужасява от женски гениталии и който влива нов дух в теорията и практиката на сюрреализма. Така че закономерен е въпросът кое е първичното – дали връзката на Пол Елюар с комунизма убива поетичния му талант или постепенното пресъхване на таланта го води към комунизма, плакатната поезия и възхвалите на сатрапа Сталин. Да, през 1933 поетът е изключен от ФКП, защото застава зад твърдението, че сталинският СССР е „център за износ на кретенизъм по света”. По-късно обаче, по време на Втората световна война, той си възстановява членството в партията, а после, до смъртта си през 1952, се превръща в един от онези „полезни идиоти”, които безплатно рекламират по света тоталитарния комунизъм и рушат собствените си демократични общества. Направо да не повярва човек, че това е същият Пол Елюар, който написа стихотворение като „Добър ден, тъга” или наистина знаменитото „Обичам те”:
Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.
Мария Астаджова е българска художничка, родена в Стара Загора, която живее в Канада повече от трийсет години. Завършила е НУПИД "Акад. Дечко Узунов" в Казанлък и НХА в София. Имала е самостоятелни изложби в Монреал, Отава, България и е участвала в множество групови изложби в Канада и Америка. С изложбата „Деконструкция на чувствата“, тя..
Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ в Bee Bop Café. Романът излезе с печата на ИК „Хермес“. След три десетилетия мълчание Димовски издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, а година по-късно – „Ловецът на русалки“ – три новели за..
Галерия „Аспект“ представя четвъртата самостоятелна изложба на Ваня Итинова „Градът разказва“. След нейната първа изява преди 3 години съвместно с Натали Итинов, авторката се превърна в един от основните художници на галерията и традиционно в края на годината представя новите си картини. В експозицията са представени 21 живописни платна,..
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..