Николай Илчевски за книгата си "Записки от селската кръчма"

 Униклно зачетен се чувствам,  каза  Николай Илчевски  за двете предпремиери на новата си книга "Записки от селската кръчма" в две родопски села.

В селата Турен и Павелско, разказва Илчевски,  приеха  представянето на книгата като празник. Чак ми е неудобно. И ще повярвате ли, в тези села хората  купуваха по две книги, освен за себе си, и още една  книга за подарък. На тези срещи си изплакахме някои мъки за България и се възрадвахме оттова, което става в България.

Те те посрещат като държавен глава, някъде с питка и носии,  а аз не съм свикнал да мисля така за себе си,  до такава степен им липсва културата и контакта с творческата част от обществото, която за съжаление е съсродоточена в големите градове и си битува там, и всъщност е скъсала корена си, но това е друга тема за литературата...

Историите в книгата са събирани  в различни български  села и са представени в 88 разказа.  

Това беше 10-годишно пътуване в душата на българското село. Оставих историите първични, борих се със себе си за всяка дума, преправях заглавия, но не и факти. Описах една част от България. Живата част. 

Бългрският селянин смята винги своята кокошка за щраус. т.е. онзи уклон на българина, да не се дава никому, да бъде смел и да е курназ, и да се пери като петел, това е идеята и за  корицата на книгата, която е отправка и към съдържанието. 

Кръчмата е съвременния Метрополитън опера на селото. 

В книгата 98 процента са истински случки, но е сериозна книга, за философията на съвременния български селянин, с много хумор. И най-големите драми в кръчмата се споделят с шега.  Психоаналитиците биха измрели от глад по селата. Селянинът живее добре, защото е близо до истинските принципи на живота.  В един разказ, възрастна жена всяка сутрин, взима оставените пред вратата и пръчки, начупва ги, за да ги изсуши за печката. Това е разказ, наречен "Машината," за възрастните хора, които за да не ръждясвят, имат нужда от работа и някой  да ги обича,  и това е разсъждение за възрастните хора, които, ако  бъдат оствени  без работа, умират, ръждясват. Това са машините, в най-хубавия смисъл на думата, които, ако искаме да живеят по-дълго и да ги обичаме, трябва да им създаваме занимания. 

Историята в  "Тигър на две колела",  разказва за един човек, който  вози в една касетка от хляб кучето си,  когато отива на работа в съседното село, за да не се уморява, като тича пет километра. А те работят заедно под слънцето, той е пастир на стадо крави...

Цялото интервю с Николай Илчевски е в звуковия файл.