Човекът, който гледа света през ключалката – така мнозина определят начина, по който великият френски художник Едгар Дега подбира, наблюдава, изобразява и представя обектите на своето изкуство.
Сен Санс, Страховит танц
В личния си живот и в политиката Едгар Дега е консерватор. Цял живот той рисува жени, но не просто има силни предразсъдъци спрямо тях, а ги смята за животни. Част от приятелите му са евреи, но е краен в антиеврейските си чувства, особено покрай „Аферата Драйфус”. Но в изкуството Дега е революционер – изобретателен в търсене на нови ракурси, нови мотиви, нови композиционни решения и нова употреба на традиционните материали. Заедно с Мане, той е основна фигура в онова артистично движение, което през 19 век поведе изобразителното изкуство към модерната епоха с революцията на тъй наречените „импресионисти”. Казвам „тъй наречени”, защото те не харесват това определение и предпочитат да се наричат „независими”, а Дега дори говори за „реалисти”.
Съпротивата им е разбираема, като се има предвид, че думата „импресионизъм” първо се използва подигравателно от критика Луи Льороа. Той остро критикува Салона на отхвърлените през 1874 и озаглавява статията си „Изложбата на импресионистите”. Взима думата от картината на Клод Моне - „Импресия - Изгряващо слънце”. Историята с този Салон на отхвърлените, който постепенно се превръща в Салон на великите, е много интересна. През 60-те години на 19 век в Париж напират да се покажат младите, около 25-годишни, художници - Дега, Мане, Моне, Реноар, Сезан, Писаро и другите. В опит да намерят себе си и да представят свой поглед към новата епоха на динамични промени, те опитват да се измъкнат от ограниченията на властващата академична живопис с нейните историко-митологични сюжети и строги технически ограничения. Според канона например, повърхността на дадена картина трябва да е гладка и е недопустимо да личи дори една мазка, направена от художника. Младите обаче не са съгласни, те искат да рисуват онова, което виждат и за целта са готови на сблъсък със системата.
Сен Санс, Интродукция, 00.00
В художествения живот властва Френската академия за изящни изкуства, тя пази традицията и налага стандарти. Става чрез тъй наречения Парижки салон, в който участват само одобрени от академичното жури творби. Да те одобрят, значи да ти отворят вратата към големите откупки и поръчки. Тоест, ако си в Салона, реализираш се като художник, ако не – презират те и гладуваш. Младите художници обаче иска повече свобода - да рисуват на открито, с повече цвят, с по-свободна мазка, затова картините им все по-често не се одобряват. През 1863 броят на недопуснатите творби е огромен и има брожения. Император Наполеон III постановява за стойността на новото изкуство да се произнесе самата публика - и организира Салон на отхвърлените. Той привлича далеч повече посетители, отколкото академичният Салон, въпреки че, както се знае, част от публиката идва с цел просто да се подиграва. После обаче официалните искания за нов Салон на отхвърлените са официално отхвърлени и минават 10 години, докато самите отхвърлени вземат нещата в ръцете си.
През 1874 те представят първият от общо 8 Салони на импресионистите, както остават в историята на изкуството. Дега е активен участник, въпреки че творческите му противоречия с колегите са огромни. Те рисуват навън, на светлина. Според един умен критик, „импресионистите всъщност опитват да рисуват самата светлина, така че художникът се превръща просто в ретина”. Дега не иска да е просто ретина, мрази пленерите и работи само в ателието. Както за другите импресионисти, за него движението също е предмет от голям художествен интерес, но не движението на въздуха, а движението на човека. Да, Дега има няколко ранни портрета и опити за историческа живопис, както и знаменити сцени от конни надбягвания. Но онова, с което той наистина остава в историята на изобразителното изкуство, са сюжетите, пълни с балерини и жени, които се къпят, решат, събличат или обличат – всички те, погледнати тайно, дистанцирано, сякаш през ключалката.
Се3н Санс, Лебедът, 16.41 - https://www.youtube.com/watch?v=5LOFhsksAYw
Илер Жермен Едгар де Га е роден през 1834 година в Париж, в богато аристократично семейство. Дядо му е французин, основал банка в Италия, чиито френски клон баща му управлява. Майка му е креолка от Ню Орлийнз, Луизиана, произхожда от семейство търговци на памук, но умира, когато момчето е на 13. Едгар учи в престижни училища, по идея на баща си, прави някакъв нескопосан опит да стане адвокат, но от това нищо не излиза. Скоро се отдава на страстта си по рисуването, отива във френското Училище за изящни изкуства. Там изкарва една година, но го зарязва и заминава за Италия да учи и копира старите майстори от Ренесанса. Това пътуване е решаващо за превръщането на Дега в истински художник. Обратно в Париж, той има достатъчно пари, за да наеме голямо ателие в Монмартр и да се отдаде на задължителния за всеки творец тогава бохемски живот. Дега обаче не изоставя ученето и всеки ден е в Лувъра, където пак копира ли копира. Според легендата, там той се запознава с Едуард Мане и двамата се сближават бързо заради общата си неприязън към академичното салонно изкуство и изсмуканите от пръстите сюжети на представените в Парижкия салон картини. Независимо от това обаче, те дават работи за Салона, някои от тях дори са одобрени, но не предизвикват особен възторг, както младите художници смятат, че би било редно. В следващото десетилетие, освен че рисува, Дега пътува доста, ходи още няколко пъти в Италия, а когато през 1870 избухва френско-пруската война, записва се доброволец в Националната гвардия. Скоро обаче го местят в артилерията, защото при учебната стрелба с пушка се оказва, че той има огромен проблем със зрението.
Сен Санс, Аквариум, 7.51
Да остане сляп е истинският кошмар за всеки художник и, сякаш тласкан от тази ужасна перспектива, през следващите години Дега рисува неистово. Той намира своята тема – балерините, „малките плъхове” на Парижката Опера, както ги наричат. Това са момичета от низините, които минават през тежка подготовка, за да получат договор с оперната трупа. Но те са и обект на откровена покупко-продажба - тъй наречените „абонати” плащат солидна годишна такса на Операта, за да имат достъп зад кулисите до балерините, част от които работят и като проститутки.
Обаче не парещите социални въпроси и дори не самите момичета интересуват Дега, напротив, той никога не влиза в сексуални отношения с някой от многобройните си модели, а и не се знае дали някога изобщо е имал сексуални отношения с когото и да било. Всъщност Дега се интересува от необичайните пози и движения на балерините, както и от техните ефирни дрехи, рисуването на които е истинско артистично предизвикателство за него. По подобен начин по-късно той подхваща и поредицата си картини с интимни женски сцени. В тях няма никаква еротика или сексуално напрежение - ако не броим идеята за евентуалните воайорски наклонности на автора. Но това артистично войаорство е много плодотворно точно защото от негова страна изглежда заредено с чист академичен интерес – все едно да надзърнеш през прозорче в кутията с котката на Шрьодингер, за да видиш дали е жива или мъртва.
Слепотата на Дега обаче напредва. За да се справи с ефектите от нея, той експериментира с различни техники, заменя например маслените бои с пастели, а по-късно измисля нещо като пастелен разтвор, който нанася с пръсти, за да вижда по-ясно следите. Другото занимание, на което се отдава все по-често, е скулптурата. Приживе Дега излага само една скулптура – прочутата сега „Малка танцьорка на 14 години”. Тя е остро атакувана от критиката и той никога не показва нищо повече, а дори оставя пластиките си във восък и никога не ги отлива в бронз. С напредването на възрастта, Дега, въпреки че е богат човек и още тогава една негова картина се продава в Ню Йорк за близо 500 000 долара, все повече се отдалечава от света. Той и без това трудно приема новите времена и изобретенията на индустриалната епоха – например цял живот смята велосипеда за смешен, а телефона за глупав. Много от приятелите му обаче умират, други го изоставят, тай като става все по-зъл и заядлив.
Някъде през 1911 той окончателно ослепява и спира да се занимава с изкуство. Една племенница се грижи за него до смъртта му през 1917. Малко преди това Дега строго заръчва - за погребението ми да не се прави голяма церемония и да не се държат речи, а да се каже нещо съвсем простичко, например: „Той много обичаше да рисува”.
Сен Санс, Финал, 19.40
Мария Астаджова е българска художничка, родена в Стара Загора, която живее в Канада повече от трийсет години. Завършила е НУПИД "Акад. Дечко Узунов" в Казанлък и НХА в София. Имала е самостоятелни изложби в Монреал, Отава, България и е участвала в множество групови изложби в Канада и Америка. С изложбата „Деконструкция на чувствата“, тя..
Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ в Bee Bop Café. Романът излезе с печата на ИК „Хермес“. След три десетилетия мълчание Димовски издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, а година по-късно – „Ловецът на русалки“ – три новели за..
Галерия „Аспект“ представя четвъртата самостоятелна изложба на Ваня Итинова „Градът разказва“. След нейната първа изява преди 3 години съвместно с Натали Итинов, авторката се превърна в един от основните художници на галерията и традиционно в края на годината представя новите си картини. В експозицията са представени 21 живописни платна,..
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..