Почтенността и достойнството са огромните дефицити на държавата

 Малко е необичайно моето мнение, че депресията ни обича, но ще обясня така – когато има проблем пристигат приятелите и започват да ни дават съветите. Едни от тях казват „Погледни проблема в очите, хвани го за рогата и го реши веднъж завинаги.”, а други приятели казват „Моля те, не обръщай внимание, сложи го в едно чекмедже и го заключи, то само ще отмине.” Депресията е от втория вид приятел. 

И едните, и другите те съветват с обич, депресията го прави по следния начин – тя идва и ти казва: „Ето ме, тук съм, сега вече имаш основание да не правиш нищо. Освобождаваме те от всякакви усилия – ти си в депресия и това ти дава право да лежиш, да плачеш, да мрънкаш, да се оплакваш, но не и да предприемаш усилия за решаване на проблема.” Това е нейната криворазбрана обич към нас. Това заяви пред Радио Пловдив журналистът и автор на новата книга "Депресията ме обича" Веселина Седларска. 

Няма да споменавам жанра, защото тук е такава смесица от жанрове, не съм се старала да влизам в рамките на никакъв литературен жанр, просто си представих, че седя с всеки един от читателите на една маса и си говорим, казвам – виж, такова е  положението, и при мен е така – цял живот беше така, но се справях някак. Трябва да можем да се справяме. Това е просто един приятелски разговор с всеки, който отвори книгата. Има много, много случки от моята професия, защото вие знаете, нашата професия ни среща с всякакви хора, попадаме във всякакви ситуации, имаме много поводи и за щастие, и за депресия, някои от тях остават наистина за много дълго време в нас, така се онова, което съм разбрала за депресията в личните си взаимоотношения с нея, ние с депресията се спогаждаме вече цял живот по някакъв начин съм опитвала да разказвам през случки, не само скучна теория, защото аман от теории, животът не е теории, той е друго, той е сюжет.

„Писател назаем” е една инициатива на блога „Аз чета”, в който участвам като доброволка – училищата могат да си поръчват писатели назаем, които отиват в класовете, говорят с децата. Това е прекрасна инициатива. Страхотни са разговорите с децата – те са по-умни и по-добри отколкото ние ги мислим, може би и по-добри отколкото ние бяхме. Аз съм вече на много години и колкото повече годините растат толкова по-голям става мащабът, в който човек започва да се притеснява, защото разбира, че малките неща минават и заминават, но големите са много важни, понякога те се случват толкова бавно и толкова невидимо, че когато станат се чудим как стана така. 

Най-голямото ми притеснение е затова, че проблемите в света стават глобални, усилията на държавите стават все по-национални. Според мене това противоречие между глобалните проблеми, които застрашават хората, планетата и това желание всяка държава да бъде сама по себе си много национална и много велика самостоятелно, ще има много тежък сблъсък за хората.

 На мене, лично на мене най-много ми липсва в нашето време  доблест, достойнство, имам огромен глад за някаква достойна постъпка и я търся в книгите и във филмите, защото като се огледам в живота наоколо, особено в този живот, който виждаме по телевизорите, няма такова нещо. Като че ли забравихме, че най-важното накрая остава колко почтен си бил с другите и със себе си, най-вече със себе си.

За исканите оставки на депутатите – много е сложно, защото не знам подробностите по отделните случаи, но по принцип смятам, че това трябва веднага да бъде подавано, защото те не са нищо повече от мен, от вас и от всеки наш слушател. Не бива парламентът да бъде застраховка, която те имат, а ние нямаме. Мисля си, че трябва да имат имунитет само в ролята си на народни представители, а не и за други дейности, които са вършили, но в същото време доверието в България е толкова много нарушено, така вече не вярваме на всичко, което се случва, че веднага подозираме, че зад това има клопка. Как да имаме доверие? Това е най-тежкият проблем в момента в България, каквото и да се случи никой не е сигурен , че то наистина е такова или онакова.