Великите европейци - Волтер, втора част

През 1749 г. Емили дьо Шатле умира при раждане и това разбива сърцето на Волтер. В писмо до приятел той пише: „Жена, която превежда Виргилий и Нютон, и въпреки това е напълно непретенциозна в разговора и маниерите си; жена, която никога не говори зле на някого и никога не изрича лъжа; постоянен и безстрашен приятел, с една дума – велик човек, на когото другите жени завиждат само за диамантите и танците; за такава жена не мога да не скърбя цял живот”. Разбира се, тази голяма взаимна любов не пречи, още докато са заедно, Емили да се залюби с маркиз Дьо Сент Ламбер, а и Волтер да намери новата си фаворитка в лицето на собствената си племенница Мари-Луиз Мино.. Когато двамата започват връзка, тя е на 32, той – на 50. Междувременно Волтер отдавна се познава с краля на Прусия Фридрих II, който го боготвори като мислител. Двамата подвържат редовна кореспонденция, виждат се от време на време, а след смъртта на Емили той приема поканата на Фридрих и отива в Берлин Назначен е за камерхер, става кавалер на Ордена на Мерит, има годишна заплата от 20 000 ливри и просторни апартаменти в дворците Сан Суси и Шарлотенбург. Отначало всичко върви добре, Волтер наистина се опитва да накара Фридрих да управлява като просветен монарх, макар да вижда, че това е много трудно. После обаче нещата се влошават и на Волтер му се налага буквално да бяга от Прусия. Минава през Франция, където към него се присъединява и Мари-Луиз, за да останат заедно до края на живота му.

Нищо от динамиката в живота на Волтер обаче не пречи на неговата литературна и обществена плодовитост. В годините до смъртта си той продължава да е искрен търсач на истината, защитник на свободата и последователен борец срещу религиозните предразсъдъци, каквото и да му струва това. А то му струва немалко – но пък името му постепенно става символ на свободомислието, някои го определят дори като „съвестта на Европа”. През 1754 Луи XV пак го изхвърля от Париж и Волтер отива в Женева. Оказва се обаче, че толерантността на тамошните протестанти също има граници, така че той купува имението Ферне, буквално на швейцарско-френската граница. Там той пише най-прочутата си книга – „Кандид или за оптимизма”, в която иронизира идеята на Лайбниц, че този свят е най-добрият от всички възможни, на финала предлага проста рецепта – да копаем собствената си градинка. Имението Ферне се превръща в истински интелектуален център на епохата и събира велики мъже. Там гостуват шотландските мислители Джеймс Бозуел и Адам Смит, италианецът Джакомо Казанова, английският историк Едуард Гибън и много други. В началото на 1778, вече на 83, Волтер стъпва в Париж за първи път след 25-годишно отсъствие. Разрешение няма, но знае, че никой няма да го пипне, пък и иска да види премиерата на последната си трагедия - „Ирен”. Петдневното пътуване почти го убива, но силите му се връщат, когато в театъра парижката публика му устройва страхотна овация и го посреща като истински своя духовен владетел. Когато през май великият Волтер все пак умира, църквата отказва да го погребе по християнски в Париж. Приятели уреждат това да стане в едно абатство в Шампан, но първо поръчват сърцето и мозъкът му да се балсамират. По-късно, през Френската революция, костите на Волтер са пренесени и погребани в Париж, мозъкът му изчезва, а сърцето е вградено в надгробната му статуя. Преди това обаче то е собственост на един аристократ – Маркиз дьо Вилет, който го държи в кутия с надпис: „Духът му е навсякъде, сърцето му е тук”.