Великите европейци - Платон, първа част

Да, този еретик е философът, който прониква отвъд булото, разделило света на нещата от света на сенките и се връща да ни каже истината. Макар че единствен я знае, среща недоверие. Така е в реалните държави. В идеалната държава обаче, именно философът трябва да управлява. Това не е просто идея, Платон прави неуспешен опит да я реализира през 5-4 в. пр.н.е. През Ренесанса тя се възражда като идея за просветения владетел и достига връх през Просвещението. Но и тези опити са провал – и не само защото всички държави са реални, а идеални няма. Провалите май показват, че нещо бъркаме не само ние, окованите в пещерата на сенките, но и философът. Той или не е видял истинската истина, или ни заблуждава с някаква цел. 

Платоновият „Мит за пещерата” е централен в учението му за познанието, а то пък е сред най-важните насоки във философската му система изобщо. Според Платон достъпното познание е два вида. Едното се постига чрез чувствата, макар непълно и неточно, то позволява да познаваме света. Другото се постига чрез разума и ни води до истината. Тук от вярата и уподобяването се ражда мнението – то не е истинско знание, доколкото се отнася към променливи предмети и техните образи. От другата страна се събират разум с разсъдък и те създават мисленето, което единствено е способно да познае същността на нещата. Ето с какво се занимава Платон и неслучайно той е сред древните философи, които и до сега имат най-голямо влияние не просто и само върху философията като специален клон на знанието, а и върху всекидневния човешки живот – макар често да не си даваме сметка за това.

Платон е роден вероятно в Атина, малко след началото на Пелопонеските войни, между 428 и 424 г. пр.н.е. Семейството е богато, родителите му са част от каймака на висшето атинско общество. Потеклото на баща му, Аристон, се извежда от двама митични елински царе, а майка му, Периктиона, е от рода на атинския законодател и поет Солон. За зачеването и раждането на Платон се разказва истинска митологична история. Аристон много харесва Проктиона, но тя нещо се дърпа и той решава да я насили. Работата не става обаче и, като се оттегля унизен, явява му се сам Аполон. Той му казва, че трябва да се ожени за нея, но без да я докосне с мисъл за секс. Така и става - а после, сякаш от нищото на девствеността, Проктиона ражда Платон. С други думи, той е предвестник на чудото с Исус Христос. Както и с Анакин Скайуокър. Друга тема е как тази прекрасна история се съгласува с факта, че Платон е трети син в семейството, което звучи леко разочароващо. 

Може би ще се разочаровате също да научите, че името Платон, с което така сме свикнали, не е истинското име на философа. Той се казва Аристокъл, има го на един от епитафите върху гробницата му: „Знание чудно и праведен нрав отличават го между смъртни, Аристокъл погребан е тук, мъж най-божествен. Ако за някой човек е достъпна великата мъдрост, за него е - много над всички, недостъпен за завист.” Твърди се, че името Платон, което на гръцки значи „Широк”,  е дадено на младежа от неговия учител по борба заради широките му плещи. Платон наистина е добър борец, има твърдения, че дори участва в посветените на Посейдон Истмийски игри. 

Така или иначе обаче, ако някой, заради сложните му философски идеи, върху които и до днес се водят ожесточени спорове, смята, че животът на Платон е кротък, пълен с размисли и писане, греши. Напротив, той е човек от плът и кръв - участва в битки и любовни истории, обикаля далечни земи да търси знание, набутва се в политиката, където наистина едва не загива, продаден е в робство, откупен е и основава първата в западния свят научна академия, където преподава най-висши науки, част от които – само на избрани.

Платон получава прекрасно образование. Започва с традиционното – гимнастика, граматика, музика. Учи философия при Кратил, ученик на Хераклит, според когото „всичко тече, всичко се променя”. Оттук Платон взима идеята за вечната промяна. При Парменид и Зенон пък среща пълния покой на света и липсата на движение. Да, леко шизофренично е да носиш в себе си тези концепции заедно, но Платон се справя. Той казва нещо просто – не е задължително да съществуват само двете опции, има и трета. А тя е, че идеите, праобразът на всичко, са неподвижни, не се създават и не се развиват, съществуват някъде и пращат само някакви лъчи, които се отразяват и сгъстяват в нашия свят като конкретни предмети. Те пък са постоянно подвижни, вечно се променят, сблъскват и разпадат, раждат и умират. 

Гениално, нали? Дали и доколко, питат някои, за да стигне до подобни идеи, залегнали в основата на цялата идеалистическа философия на света, Платон е подпомогнат от срещата си със Сократ и факта, че известно време е негов ученик. Отговорът е – подпомогнат е и то много, ако се съди по обожанието, което изпитва към учителя си. Най-малкото, Платон наистина създава неръкотворен паметник на Сократ, като го прави главен герой в своите „Диалози” – литературната форма, в която облича философските си визии. Освен името, така остава за поколенията и прекрасна илюстрация на диалектическия метод на Сократ, поддържан и развиван с очевидно удоволствие от ученика му Платон.